За хората и Bay Ganio ( Бай Гейн) с lol

Една торба мидички, 461 снимки и три късметчета, които ми сервираха с кафето. С това се върнах във Виена след месец в България.

Да ми люти и пари. Да ми напомня за България и за моето предателство към нея. Да ми напомня, че трябваше да работя 4/5 от отпуската си, за да си платя сметките в красива, мълчалива, неусмихната и устроена Виена.

Да ми напомня, че домът е там, където ме посрещат с усмивка, а не където е лаптопът ми.

Там където мирише сладко.

Всяка година се връщам във Виена с горчивото чувство, че съм един неуспял, провален човек, защото ако бях успяла, щях да съм си у дома и да успявам там.

Няма да говоря за лошото – ИМА ГО ВЪВ ВСЯКА СТРАНА, дори в повече.

Няма и да мога да говоря за доброто, защото ми се свива гърлото и усещам колко съм проста, издребняла, как целият ми живот се е превърнал в едно оцеляване, вегетиране, роботизирано ходене из чуждите улици в услуга на чуждите хора.

Последните четири дни в България прекарах сред хора, които са толкова богати, че не им трябва фейсбук и виртуални приятелства, не им трябва дори телевизия да за са щастливи. Хората на село са от друга планета – от планетата на истинските човеци. Там има река, комари, жарко слънце, много работа, малко пари, малко лукс, но не чух никой да се оплаче от живота си. Видях деца, които всъщност наистина играят навън по цял ден, видях младежи, които не си вземат телефоните в джоба когато излизат да играят карти. Видях хора които могат да седнат на маса без да посегнат нито веднъж към… комуникаторите със свят, който всъщност съществува само някъде из ефира. Един свят, в който batristo, който се е настанил да живее в Лондон ми обяснява как трябва да ида на женския пазар и там да разправям, че съм преводачка, щото нали… съм звучала доста просташки. Това са измислени хора.

А хората на масата ти, които минават, пият една водка, боднат един домат и разправят случки се смеят не със LOL или ROFL, a с глас и истински смях.

Така и скърбят. Така и се ядосват. Беземотиконно.

Човешки.

Дворовете са отворени, никой не заключва вратите си, българи и цигани живеят заедно, имат смесени бракове, мегдан, хубаво училище, две църкви, много ракия и водка и… знаеш ли когато хората седят без лаптопите и телефоните си на масaта, можеш да чуеш удивителни истории. Искаше ми се днес да разправя историята за Вовата и оная проститутка в Италия дето я чукал в Лада 1500 („червена, от онези с фаровете отпред”), за скърцащия презерватив и как се проститутката върнала от съжаление при него да го довърши), но макар че се смях със сълзи на тая случка, днес ми е тъжно да я разправям.

Човек рядко се смее в цивилизована Европа. Няма на какво.

В автобуса на връщане… пак една жена зад нас говори четири часа и 49 минути колко било хубаво във Виена и колко противно й се видяло в България (ама си взела някой буркан в сака „дано не се счупи”). И като си събу миризливите крака и ги сложи на облегалката на Анджела, така че детето да не може дори да се облегне, ми стана ясно, че е от онези българи, които не искаш да познаваш. Лицето на България за пред света са И хора, които си мият краката в мивката на обществената тоалетна (това в два часа през нощта в Унгария).

Лицето (задникът) на България пред света търси голяма надница без данъци, ако може и без труд.

Пак ще кажа, има много българи, които са си заработили стандарта навън с умения и знания и помагат на родители и близки, ама честно, по-голямата част не са българи, отдавна не са. И се срамуват. От родителите си, от езика си, от корените си.

Не съм идеалист, знам всичко, разбирам хората, които с 2000 лева заплата хахаха искат да избягат навън да търсят по-добро. И тук следва по-силно ХАХАХА. Да заповядат. Разбирам и селяндурския манталитет на много имигранти, които едва свързват двата края, ама като си отидат не затварят уста да плюят България и да хвалят чуждото.

„Вие как му казвате на това тук? А домат ли беше, че забравих?”

„О, при вас така ли им казват на пъбовете? Вярно, че беше пивница?”

„А, то нашето не чете на български. Имам си таблет, нищо, че е на четири и там се учи да прави думички на английски. Я мама, сей сенк ю”

„А, вярно ли не ядете доматите с колците?”

„О, не благодаря, не пия ракия, водка може, ама ако е руска.”

 Така се създават митове. После защо никой не ми вярва като казвам истината.  

Ще кажа пак това, което казах преди три години – за един месец в България как така никъде не ме обслужиха лошо? Как ли? Като влезеш и се усмихнеш и кажеш едно добър ден – ей така. Иначе като влезеш и се държиш като темерут, кой ще ти се усмихва бе? И аз да съм, и ще ти тегля една майна.

Ма миришело й на цигари от летището. Тва като: уф не мога да го лапам до гърлото, че имам гагинг. Или: бе млякото нещо не е като това, дето си го купувам там. Пък не казваш колко кенефа трябва да измиеш, колко задника трябва да оближеш, колко подритвания трябва да изтърпиш, за да наемаш стая и половина на цената на три апартамента в България и колко обикаляш из евтините магазини, за да можеш да си купиш най-тънкото вино от евро и половина. Не казваш и че си хванал някой балък или стара парантия и си се задомил за чуждо гражданство, че и гей можеш да се пишеш, само и само да се нагнездиш да живееш при някой който да те издържа и да те чука в гъза, за да носиш обувки, които струват колкото операцията на очите на майка ти, която няма да платиш, щото… бе да се оправят там.

Бе като цяло „ш’ма снимаш ли утгори, мило.”                                                                                                        

Четирите дена в Ново село ми върнаха вярата в човешката доброта. Никога не бях ходила, но един съвет от мен: не виждай, а гледай, не чувай, а слушай. И запомняй. Аромати и цветове. Това ще ме грее.

И морето с огромната луна потопила лъчи в индиговата вода.

И ароматите, на всички хора, които прегърнах, които обичам с цялото си сърце, и усещането че си обичан, че си повод за нечия усмивка, което татуирах върху кожата си за месеците, през които ще крача в мъглата на неясното си съществуване и ще се държа изправена, ще се опирам на парапетите на живота (там където ги има), за да мога да се върна и да го преживея отново.

Понякога на човек му е нужно само едно – да знае, че някой някъде там го обича и мисли за него. Това ако е човек де.

Пп: молба към всички българи, които живеят в чужбина – ако не милеете за България, поне не се обаждайте; всички знаем в какви лайна газите, щото и аз газя в същите. Ако ви е мила България – няма нищо лошо да си го кажете бе, хем ще ви олекне, хем и може да стоплите нечия душа.

На въпроса, който ще цъфне в половината коментари „ти що седиш там”, ще съм отговорила много подробно в стотина предишни поста.

Последно: извинявам се ако съм допуснала грешки, просто съм ужасно изморена.