петък, 25 юли 2014 г.

Балон

В една стара къща отрупана с какво ли не живеела грозна зловеща старица. През годините в дома й се появявали всякакви боклуци и никому ненужни вещи, слагала ги в някой ъгъл и ги оставяла да трупат прах.
На камината от години се кипрела порцеланова кукла с кафява шапчица и поочукани обувки, поизбеляла рокля и зелени очи. На етикета на куклата пишело, че се казва Лав. Била добра, щедра, сантиментална, капризна, избухлива и мрънкала за всичко. Единственото й приятелче било един паяк, с когото си хортувала нощем, когато… куклите не спят. Паячето й разказвало за другите обитатели на къщата, носело й клюки, смеели се, а когато Лав изпадала в нервна криза (което било доста често), паякът й плетял носна кърпичка от най-фина коприна.
Един ден в старата къща се появила нова фигурка. Ездач без кон. Старата жена го сложила в другия край на стаята и Лав веднага го забелязала, най-вече защото половината му име било изтрито и от Лесли, било останало само едно Лес. През първата нощ Лав помолила паячето да й помогне да се завърти да може да го огледа добре. Конникът без кон изглеждал смел и силен и много умен и очевидно адски разсеян, защото къде по дяволите му бил конят? И останалото име? Искала да го попита, но гласът й бил ужасно немощен. Затова повикала паяка и го помолила да предаде на Лес нещо като за добре дошъл, просто за да я забележи. О, и той я забелязал. И как само я забелязал! Разбира се се влюбили. Разбира се че се обичали, разбира се паякът хвърчал като луд от единия до другия и пренасял думи и чувства. Но, това не е любовна история, затова няма да се задълбавам повече в патология на любовта.
Един ден дъртата решила да бърше праха над камината и преместила Лав на масичката до Лес. Успели да си кажат много малко. Лицето му било като сърце. Не знам като какво било нейното, но трябва да е било като лице на порцеланова кукла. И тогава той й казал „Ако някъде намериш парченце от разбитото ми сърце, вземи го и го запази”. И цяла нощ и половин ден си приказвали и били щастливи. Както са щастливи обречените, както са щастливи глупавите хора, когато времето е лукс.
И после Лав била отново поставена над камината и само часовникът отброявал някакви загиващи мигове и плесента и праха във влажната къща я разболявали. Дори паячето не можело да я накара а вдигне глава и да отвори очи. Стояла права и стискала очи и когато събирала сили гледала към Лес и се чудела дали тяхното е LoveLess или LessLove.
Минали месеци и дошла пролетта. Един ден някой отворил прозореца и отвън нахлул свеж бриз. С бриза в тъмната грозна стая с олюпена боя влязъл един голям, голям бял балон. Вятърът го завъртял над камината и Лав се пресегнала да го погали с безчувствените си измръзнали ръце, но връзката на балона се усукала около врата й като змия и той я подел нагооооре, нагоре. Толкова се страхувала, че дори не успяла да погледне към Лес, чийто очи за първи път се насълзили и нещо се пукнало в гърдите му и се пръснало като магически прах из въздуха.
Ето как едно парченце от разбитото му сърце се залепило за роклята на глупавата кукла. Паячето отчаяно се опитвало да я задържи и да омотае балона в мрежата си, но вятърът духнал рязко и балонът отлетял навън с обесената на връзката му Лав. И после прозорците се затръшнали и в къщата настанал мрак. И… така.
Лав летяла с балона и макар че чувствала примката на връзката около врата си, не можела да не се диви на света. Летяла над красиви морета и бистри води, над подскачащи делфини, магически екзотични цветя и палми, красиви сгради, в които живеели същества без лица, над пустини и гори. Валял дъжд, и духал вятър, и едри снежинки се топели по горещото й тяло, и вятър рошел и оплитал така красивите й преди коси. И лицето й се напукало, и роклята й се опърпала, и обувките й паднали, и шапката й литнала.
Понякога балонът падал ниско по тревата и докосвала росата по крехките листенца на маргаритите, понякога преспивали в някоя пенлива хризантема, понякога при черните враните, които били голям fun дет се вика, защото враните са умни, грозни и чаровни. Понякога из преспите увита в спомени или изморена сънувала цветни сънища. Веднъж дори я намерило едно малко същество. Гледало я с ококорени очи и искало да си я вземе у дома, но мамата казала, че е стара и съвсем некрасива. Веднъж се оказали в гнездо с три врабчета, които се забавляавали да я кълват по босите крака и тя се смяла от любезност. А една нощ паднали в зоопарка при крокодила, но той бил толкова тъжен и така плачел за своя Нил, че Лав трябвало да го успокоява цяла нощ и дори му пяла докато заспи.
Балонът бил ням, но слушал нейните бръщолевици за конника без кон и за олющените стени на този наш живот, и за паячето, и за тая дърта стара вещица наречена Съдба, и за любовта и за това как трябва да се пазят отломените от сърцата на куклите парченца.
Балонът отдавна не бил бял, а черен. Тая женска му разказала играта, нали така.
Един ден както си летели под опустошителните слънчеви лъчи, срещнали много малки паячета, които летели нагоре и викали с тънките си гласчета: Да те докосна, за да знам, че си истинска. Да те докосна, за да знам, че си истинска. Да те докосна, за да знам, че си истинска.
Вятърът застинал, слънцето причерняло, тревата се свила, цветята оклюмали опърлени, балонът се спуснал надолу като камък, прозорецът се отворил и почти невиждащите очи на Лав разпознали олюпените стени и миризмата на мухъл и спарен въздух и някъде в ъгъла видяла оклюмалия конник без кон и паячето, което било много остаряло, но й махнало с едно краче. Лав се залетяла към Лес, но болните й крака се заплели във връзката. Балонът я пуснал от високо й  тя паднала.
От надробените парчета цяла останала само едната й ръка, в която държала този разказ.
Старата грозна баба минала с метлата и лопатата, ядно събрала парчетата от Лав и ги метнала в кофата.
-          Ама от къде се взема толкоз боклук!






Няма коментари:

Публикуване на коментар