вторник, 13 май 2014 г.

Мравката Алберта

Скъпо дневниче,
Не съм ти писала скоро, защото бях много, много заета. Даже сега отделям от времето за събиране на трохи, за да ти драсна няколко реда, да дам нишан, че съм жива. Не че някой е питал. Ама да се разпиша на стената на кенефната литература.
Тежко ми е, скъпо дневниче и ми е смешно. Нали знаеш за Макс и Мориц и племето кокошо?  Как се смееш, смееш и после ти става мъчно. Ей на така.
Понякога, когато ти е тежко, хващаш комуникаторите и търсиш близките си хора. Може би ако веднъж поне те изслушат, без да гледат телевизията с едно око или да свиват рамене „Проблемът е твой”, ще ти олекне и няма да ги притесняваш. Но надеждата ти, че един ден някой ще седне да те чуе… мига, мига като светулка и после светулката се фрасва в едно дърво и умира.
Не че ми е нужна светлина, аз живея от мрака, но дори мракът не е черен. В него има такива причудливи цветове. Не е това.
Просто искам някой да чуе как ми тежат краката.
И ръцете.
И косата.
И очите.
И други органи.
Искам да живея като една моя измислена мравчица. Казвала ли съм ти за Марвката Алберта? Тя си имала свой собствен мравуняк и мъкнела изрезки от вестници, книги, такива неща. И четялааааа. И  един ден, както си четяла на един клон, до нея кацнал орел. Тя му се възхищавала, охкала и ахкала пред величието на крилата му и благородната му осанка, особено на този царствен нос, какъвто Алберта нямала. Той дори не я погледнал.
 Алберта решила да стене първата мравка-орел и опитала да лети. Сега, няма да те занимавам колко е полетяла, това е друга тема.
Идеята ми беше, че дори мравките имат очи. Някои и коси. Някои имат и косми в очите.
Мравката е трудолюбива и своенравна.
Но за разлика от моята Алберта, аз не си знам пътя.
А най-лошото е, че напоследък не искам да излизам от мравуняка.
Някъде събирали доброволци за Тибет.
Мога да мина за мъж.
Всъщност преди две години се бях засилила натам.
После ме спряха обстоятелствата.
После се засилих за Африка.
И там ме спряха обстоятелствата.
А сега, когато отворя сутрин вратата, стъпвам право в градината с цветя, листата са огънати от роса, мирише на земя, на утро.
Виждаш изгрева. Пиеш кафе и гледаш в хоризонта, а не в монитора.
И тялото ти се пълни с живот, или се пръскаш като малко немощно глухарче и литваш във всички посоки с вятъра и виждаш какво става наоколо.
После качваш детето на малкия училищен автобус, отиваш на пазар в градчето. Хората те познават, поздравяват, бъбриш си, прибираш се, правиш обед, оправяш дома си, измиташ пътчеката в градината и сядаш да чакаш. Не себе си, защото вече си се намерил, а автобуса, или влака, или самолета, или пощальона, който не звъни два пъти, а идва да си побъбри с теб.
Вечер палиш камината, бъбриш си с любими хора, лягаш си спокоен и усмихнат. Защото всеки следващ ден е по-красив.
И…. после се будиш. И лазиш до кафеварката. И бързаш да хванеш трамвая в шест и трийсет, ама някой е преместил пак спирката. Отваряш вестника, решаваш да си пуснеш брада. После решаваш да пропееш. И накрая просто си купуваш вурст.
После до обед раздаваш обич на деца, които си отиват от живота ти след година две… като бурна река – поспре се до папратта, поиграе си с него и пак затича. А ти си папрат не защото искаш, а защото някой е казал, че да си папрат е престижно, защото не искаш да разочароваш никого, защото предпочиташ да мразиш себе си заради липсата си на гръбнак, отколкото да си навлечеш омразата на хората, които обичаш.
Позволиха ми няколко кръгчета на крилете на орела, и после… се забих в мравуняка.
Когато хората ми кажат колко са щастливи от живота си, не им вярвам.
Когато някой ми каже, как се зъби ухилен като идиот по цял ден и раздава усмивки, пак не вярвам.
В своите очи аз съм талант. Умея ВСИЧКО. Ако го поискам. ВСИЧКО ЗНАМ, ВСИЧКО МОГА, НО ЗАЩО ГО ЗНАМ… ЗА ДА МЕ Е СРАМ.
Проблем: вече нищо не искам. Нещата, които исках са непостижими, а аз се отказах да гоня мечтите си, за да не обидя никого, за да не съм черната овца, за да живея като „другите хора”, за да не ме сравняват постоянно с „Виж тоз къде е, виж ти къде си”.
По този повод, когато мравката Алберта направила няколко опита за летене и естествено не й поникнали крила, но за щастие кацала на някое услужливо листо, решила, че никога няма да стане орел. Но скоро след това орелът пак кацнал до нея, докато четяла една изрезка от книжка и се залафили. Алберта му казала колко иска да е като него, а орелът, който нямал име, понеже така и не го кръстили, й казал „ Не ти трябва съдба като моята. Та аз ям мишки.”
Така че един яде мишки, друг събира трохите от някой пикник, за да се нахрани, трети прави снимка на някой  в легло и я разнася из метрата с табелка „Тумор, помогнете” и хората помагат,  а палатът в Трансилвания вече е до покрив. Време е да се поръчат мебелите.
Какво направих ли? Построих си преносим мравуняк. Ако се наложи – дигам количката от дървени клонки и влача. Някой ми каза, че ми трябва рикша, друг ми каза, че ми трябват други неща. Но никой не ме попита какво по дяволите иска малката ококорена гадинка с пиплаца и як гръб и очила.
И няма нужда да ме пита. Никой не се интересува от потребностите на една мравка. Никой и не бива да се интересува.
И все пак предпочитам да мисля за себе си като за мравка-парашутист, отколкото за гол охлюв с две забити листа вместо крила.
Пп: Мравката Алберта за четири месеца и половина преведе три книги и половина. А орелът изяде около 149 кокошки ( Макс и Мориц обесиха само три), 359 плъха, други по-малки и по-големи гадини. Когато орелът отишъл при мравката да я пита как да стане като нея, тя му казала „Нямам време, изчислявам повърхност на разгънат паралелепипед. Я ся стани и на мравката път стори”



3 коментара:

  1. Тия дни щях да те насмитам, че не си писала от сума време, ама ми се стори, че си зарязала блога и щеше да е вик в пустиня на незадоволена кифла и затва си препънах пръстите. Хубаво е, че намина.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не, не съм го зарязала и няма да го зарежа, но имам толкова много работа, че не знам къде съм. Днес забелязах, че лятото дошло. Превеждах една трилогия, сега довършвам първи том от друга трилогия... Искам да кажа толкова много неща, да разкажа, но всичко е тук, в главата :) Няма страшно. И не знам защо все се получава неоптимистично. Ама майната му, Каквото излезе, да не съм го планирала я, Всеки разказ е като нежелана бременност :)

      Изтриване