Омразовото (с фентъзи елемент)

Тази сутрин на трамвайната спирка видях едно дете на около седем с баща си. Мил човек, унгарец, облечен бедничко, но чисто. Детето му обясняваше нещо и не спираше да вика „не” и да се дърпа. По едно време единият трамвай дойде и то запищя. Бащата се опита да го успокои и го сложи на пейката да седне, и започна да му говори. Детето беше понесло на гърба си огромна ученическа чанта, ходеше като дъщеря ми – като костенурка Нинджа. Или друга костенурка. Пъпли там, чупи рамене и кръст. По едно време се зададе и нашият трамвай. Бащата стана, момчето изпищя и хукна като побъркано да бяга от спирката, бащата се затича след него, но когато трамваят заве, все още не го бе стигнал.

Малката ме гледаше като шамаросана. И после каза: „Помниш ли като ходехме в старото училище преди една година, преди две, първите месеци? Тогава ти казвах, че съм като жертвено агне към кланицата.” Това за жертвеното агне го научи от учебника по литература, където има ужасно много цитати от библията, но нито един практичен съвет от така наречения господ как да процедираме, когато детето ни не иска да влезе в системата.

Пътувахме осем спирки и си говорихме какво ли се е случило, че това дете на не иска да стъпи в даскалото, и малката каза, че сигурно е ново и не е свикнало. После тя слезе на нейната спирка, а аз продължих, и пак си пропуснах спирката, защото се замечтах. Какво беше онова нещо… как се казваше… когато ей така, ставаш от пейката и бягаш докато имаш въздух. Да, казваше се свобода.

Имам много свободи:

Да гледам как животът ми се е превърнал в една права линия. Като онази, която остава на монитора, когато спреш да дишаш.

Да регистрирам абсолютно безучастно какво се случва навън.

Да не виждам преславените красоти на град, който има един хубав център и много, много болни хора.

Имам свободата да спазвам правилата. Ако не ги спазвам,  и тая свобода ще ми вземат.

Имам свободата да превърна себе си и детето си в редови идиоти в една уредена страна, в която „гледай хората къде са”. И „все на теб не ти харесва”. И „защо отиде като не ти харесва”.

Знаеш ли, когато на човек му тежи, той не иска да го укоряваш, а да го чуеш. Та като казах за изслушване…

Преди два дени седнах да чакам на топло в Макдоналдс, че там кафето е кофти, но евтино. До мен седна прилична дама на около седемдесет, в кипро палтенце, ръкавички, капа. И по едно време взе да говори. Обърнах се, понеже реших, че говори на мен, но тя си гледаше някъде и си говореше сама и даже се ядосваше. Ама толкова убедително си приказваше, че чак аз взех да се навивам. Огледах я за слушалки, викам да не е някоя модерна баба с handsfree , че нали тея дето със „свободните ръце” са като психично болни. Но жената нямаше слушалки. Преместих се леко, че взе да ме стиска гърлото, но тя се залепи до мен и продължи да си приказва, да си кима с глава. „Да, да, студена пролет. Да, да, децата са паяци.” Поседях, станах и си тръгнах. И си казах – ето ме след някоя друга петилетка, но няма и толкова да издържа. Бе там детето да стане на осемнайсет и вече мога спокойно са си откачам. Та така за изслушването, тази жена е разбрала, че ако сама не се слуша, няма кой да я чуе.

Научих се да мразя, а странно, преди не мразех. Обичах старите часовници и да препълвам пепелника си. И сега обичам. Не обичам когато косата ми гали гърба, защото никога не стигам до гол гръб в тоя студ, а и най-вече понеже си отрязах косата.

Мразя кучетата в трамваите и метрата. Заемат място за пет души и всички трябва да внимаваме да не го настъпим, но повече мразя дъртите кокошки, които са взели куче- ебач.

Мразя когато в метрото е фрашкано, а всички седящи са седнали на външните седалки, а на вътрешните са сложили по една чанта. Наскоро разбутах една да седна, че ме болеше зверски глава, ама тя стана когато се закашлях. Хората заемат по две седалки, за да се пазят от вируси, за да не ходят на лекар.

Мразя лекарите. Работят по 3 часа 6 месеца в годината и обикновено ти казват да не спортуваш докато имаш този вирус, а ти всъщност си със скарлатина на дърти години.

Мразя учителите, които си мислят, че всяко дете има телефон с интернет и карат децата да си проверят по време на часа дума, която самите даскали не знаят, а не в ОГРОМНИТЕ речници, които са задължени да носят всеки ден и там… като костенурките.

Мразя хора, които се правят че знаят думи като contrafibularities, и ти кимат мило с глава, когато им поднесеш своите contrafibulatiries. Даже и те ти ги поднасят и не разбират защо се смееш.

Мразя хора, които имат няколко милиона в банки, а забравят да си платят на чистачката.

Мразя хора, които критикуват работа, от която не разбират, която никога не са вършили, но се чувстват задължени да се обадят и да изразят компетентно мнение с много правописни и граматични грешки.

И във връзка с това, мразя хора, които зоват да сме българи, а пишат партий, а не партии. И по-вече, а не повече.

Мразя хора, които казват, че са вегитарианци, а в тях набиват луканките.

В тази връзка мразя хора, които твърдят, че постят… на салами.

И тази връзка мразя цялото човешко лицемерие. Като се започне от това, че ако попиташ човек колко пъти си мие ръцете на ден, ще ти каже три пъти със сапун и след всяко ходене до тоалетната. Но според статистиката, човек лъже средно по четири пъти на ден. Въпрос за класно по математика за пети клас: колко пъти пикае човек и дали ако си измие зъбите два пъти, пикае по-рядко?

Мразя хора, които живеят за да си купят… там нещичко. И в тази връзка, мразя хора, които са планирали всяка секунда от живота си, до 144 година.

Мразя хора, които мислят, че да седнеш в парка и да мяташ камъчета в езерцето е върхът на спонтанността.

Мразя да се обаждам на телефони, на които съм принудена да слушам музика.

Мразя, когато питам, а не получавам отговор. Мразя когато питам :Защо това тримесечие осигуровката ми е 600, евро, а не 494, да ми казват: „Не забравяйте, че можем да разсрочим плащането Ви с един месец.” Или „За какво да осемте евро по трудово?” да ми дадат отговор: „Да, детето е много старателно.”

Мразя хора, които афишират добротата си.

Добротата е тиха. Очите й са мили, ласкави. Понякога се пълнят със сълзи. Ръцете й са хладни,често гласът й е удавен в мисли. Добротата е това, което много малко от нас виждаме в огледалото, но упорито си вярваме, че сме добри, понеже… сме следвали 3, 14 стъпки как да отворим сърцето си? Не, не казвам, че съм добър човек. Напротив.  

Добрите хора, които познавам са… момент…

Да, един.

Но продължавам отчаяно да обичам старите часовници да чувам как секундите се пръскат в тъмното и падат като мъртви в тишината и усещаш времето. Продължавам да обичам старите телефони. От онези с шайбите.

Обичам мириса на дъжд, когато идва и когато си отива.

Обичам да вали.

  

Обичам снежните нощи, когато снегът е  мек и леко хрупка и е светло. Да знаеш, че  някой те чака...

Обичам морето,  и да видиш единствено своите стъпки заличени от следващата вълна...все едно те е нямало.

Обичам мириса на есенни листа и лудналите им цветове.

Обичам да е тихо.      

Обичам да слушам музика.  Високо. Една и съща песен по много пъти.   

Обичам първата дръпка от цигарата. Обичам и последната.  

Обичам да препълвам пепелника си. 

Обичам да говоря. Рядко някой ме слуша, но това едва ли някога ми е пречело. 

Обичам праскови, защото са ми забранени. 

Обичам косата си, но не обичам да я сресвам. 

Обичам да ме  галят по косата. 

Обичам да ме галят. Оставам си само с пожеланията.

И понякога да ме глезят.Оставам си само с пожеланията. 

Обичам аромата на Трибю.

Обичам да ме прегърнат преди да заспя....

Обичам кокичета. Но ме натъжават. Колко много красота с едно малко стволче и миниатюрно цветче и толкова кратък живот.  

Обичам мириса на бебешка кожа. Децата са единствените човешки същества, които няма да те излъжат и в поведението им няма корист. 

Обичам да ми правят подаръци. Но не за празник.

Обичам да слушам хората, които умеят да разказват.

Обичам свободата си да избирам. 

Обичам да се чувствам закриляна, но не пазена. За жалост и това не се случва,защото „тя може всичко”. 

Обичам луната. Винаги. Мразя страната, в която няма луна и изгревът никога не се вижда.

Обичам да се оказвам права.                                      

Боже, колко мразя да се оказвам права.

Обичам кино, мразя да знам края на филма. Но винаги го знам.

Опитвам се да обичам себе си. Все пак аз съм всичко, което имам.

Това, което написах преди и допълних сега е всичко, което мога да застана пред огледалото и да си кажа, и да споделя.

Със себе си.

И с теб.

Но вероятно никой не е дочел до края. J  

Оп, забравих фентъзи момента: Вампирът написал един дневник, и понеже бил красив вампир, всички жени си заголили… вратовете.