Опит

Всеки ден ставам с желанието да напиша, всяка вечер си лягам с желанието да кажа и си обещавам, че утре няма да се така, че ще седна и ще разкажа.

И днес в трамвая, докато най-случайно си блеех през прозореца, не съвсем на себе си, си дадох сметка, че не пиша, не защото нямам една свободна секунда, не затова че съм смазана от работа, не затова, че се чувствам както гладиатор… а трибуната е пълна със сеирджии. Просто осъзнах, че няма смисъл. Никога не е имало, но се борех. И сега няма, но вече не искам да се боря.

Никога не съм твърдяла, че в света няма И добри хора (писала съм за много такива), никога не съм твърдяла, че човечеството няма И заслуги. Но това И… Бие на око, нали.

Не съм злобна. Не съм… зла. Но не мога да наглася обектива на друг фокус.

Следователно съм… некадърна.

И упорито отказвам да направя няколкото (73) стъпки към щастието и там… другите неща.

Което ме прави твърдоглава.

Може би всичко се дължи на ината. И за да бъда честна, ще призная, че всичко, което съм постигнала (едно голямо нищо) е в резултат на ината ми.

Опит за щастлив разказ:

Първият сняг тази година дойде малко след като няколко заблудени храста взеха че цъфнаха и няколко нетърпеливи кокиченца взеха че се изкиприха из стерилните градинки на спретнатите къщички. Децата в детската градина тръгнаха на кънки. Всеки четвъртък. Едни кънки и една каска струват само около стотина евра, но някои не много мили и не дотам щастливи родители, за да оправдаят… хм, нежеланието си да платят такива пари за да могат тригодишните им деца да си строшат главите, решиха да не ги пускат на градина в четвъртък, понеже кънките са задължителни и ако детето не иска да ходи или се страхува, трябва да си остане у дома. Правилно! Евала на такива лидерски решения. Няма им се угажда на акъла я! Пък и тези родители! Какво като три щастливи деца си счупиха ръце и крака миналата година. Всяко щастливо дете чупи нещо! На това се казва родителска безотговорност.

Шефката Соня е много добър човек. Когато погледне децата с онзи мек и топъл поглед, всички са готови облечени за трийсет секунди, защото искат да я направят още по-щастлива и още по-мила. Колко е хубаво при нас! И колко сме щастливи! Аз не се вписах във всеобщото щастие и взех че заведох малките на пишкат десет минути по-рано, и Соня стана още по-щастлива, понеже не съм спазила регламентирания час за пишкане. 9.00, а аз да взема че да го заведа в 8:50! После много съжалявах, защото щастието на Соня се разля и едва не ни уби.

Докато големите са на кънки, аз правя спорт с малките. Т.е аз демонстрирам, а програмата се спуска от много милата и изключително добра нова колежка Юлия, която е едва на 24 и няма деца, няма и гадже и понякога имам чувството, че някой й е сложил две силиконови гърди на гъза. Тя има много красив силен глас. И като викне… децата са добре, имат памперси, ама аз направо се поаквам от кеф. Та сега да ви разкажа за един прекрасен ден по спорт.

Ако знаех, че ме чака такова щастие, сигурно щях да си остана у нас, ама на, като не правя стъпките към щастието… Та почваме първо да бягаме под ритъма на барабанчето (много мило барабанче), после бягаме в галоп, после бягаме като мишки, после като мечки, после като тигри, после като зайчета, после настани, после назад. Юлия не бяга, щото от щастие не може да си надигне красивата маса плът. Сега, понеже децата са малки и не могат да ходят, тези щастливи упражнения са малко труднички, затова всички се държат за мен да не изпопадат, особено когато щастливият глас на Юлия преминава през тялото ми като английска сол.

След това последва много забавно упражнение. Юлето ни даде по една страница от вестник. Гледам аз с почуда, докато схвана, че тая вярно си е наумила да ни прави щастливи и днес. Слагаме разтворената страница от вестника на главите си (ся стани и пробвай и ако не се почувстваш щастлив, ебем ти чувството за щастие дето го имаш),  закрепваме я, и след това хукваме да бягаме с вестниците на главите, НО вестникът не трябва да пада! Ако падне, детето което не се е почувствало щастливо отива в един ъгъл да реве. От щастие. При щастливия Лоренц, който от 25 минути е наказан да си обуе сам цвичките, а не може, защото е малък и цвичките са с един лош ластик.

Тя бягаме ние с вестниците, аз казвам – ела бягай ти да видя как няма ти падне вестника, тя ми показва книга за щастлив спорт за щастливи деца на 6 години. Аз казвам , че нашите щастливи деца са една на две, и си говорим така мило и весело. После следва второ упражнение с вестника. Слагаме го на пода и „Сега си представете, че това е парче от айсберг”. Тези деца не са чували за айсберг, не знаят какво е, не знаят, че ледът се топи, повечето не бяха виждали сняг до днес, но се опитаха да си представят че вестникът е айсберг и че плуват в океан, и че водата „къса” от айсберга (вестник), като Юлия беше тая дето ходи да къса. И накрая, след половин час щастливо плаване, се добрахме до суша.

След това имахме много забавно и изключително щастливо упражнение „Представи си че си в гората. И започваме да си представяме пътека, после дървета, река, мост, сал. Всяко дете тръгва по права линия (горска пътека), слагат крак пред крак и щастливо плачат, понеже не могат да вървят по линия 5 см (линията е маркировка от тиксо на пода). После си представяме, че обръчите са дървета и трябва да ги заобиколим, но Джем все искаше да влиза в тях, ухото му беше щастливо изскубнато, зарева щастливо и беше наказана до Давид, който не можеше да си представи, че върви по горска пътека и стъпваше из въображаемите храсти, където имало въображаеми змии. После стигаме до едно въже (това е реката) и подскачаме, на другия бряг (Юлия не подскача, понеже е щастлива),  после лягаме на пода и плуваме на въображаем сал, даже щастливо гребем във въображаемата вода. Накрая останаха само Томас и Леон, които си правят каквото си искат и понеже щастливият глас на Юлия не им действа разхлабващо. Останалите девет се бяха скрили зад мен (щото аз отказах да плавам със сал), Давид пак започна да трепери от щастие и да се чеше по цялото тяло (от радост), а Юлия ни нареди за щастлива снимка, за да покажем на мама и тати колко сме се забавлявали И този ден. Но никой не искаше да се усмихне. Глупави деца. Усмихвай се, бе, няма, стани и се усмихни, няма. И така час и половина. Много щастливи сълзи се изплакаха този ден,  а аз когато излязох от работа щастливо повърнах.

Днес излизаме в двора, понеже първи сняг ала- бала и всички плачат от щастие, понеже за длъжни да си обуят грейките и ботушите сами. Избягах навън, понеже не се понася такава радост. Успях да облека три докато Юлето беше в кенефа, взехме лопатките и събираме сняг за снежен човек и се смеем (ИСТИНСКИ). Вътре пет реват, но да не си помислиш от лошо, реват от смях, че ще излизат (някога) на снега. Но за моя голяма изненада Юлето излиза на вратата и ме пита какво по дяволите правя. Викам – събираме купчинка за снежен човек. Не трябвало, идеята била да бягат весело из снега. Много ми стана хубаво. Развалихме снежния човек и аз седнах в снега да видя какво весело упражнение е измислила. В крайна сметка, четири останаха наказани вътре, а останалите отказаха да бягат весело из снега, взеха да си трупат купчинки. Цялата работа продължи 15 минути, понеже нали… докато се облекат мина половин час. Ох, как съм щастлива днес от тези незабравими мигове.

Ох и ах.

Идвам си, отварям нета и чета едни щастливи неща, едни мили думи, от страниците струи веселие и глобално затопляне на отношенията.

И нека да се коригирам. Просяците не били просяци, а били щастливи хора, седнали на земята да си починат, Бездомните не били без дом, а искали да спят под звездите. Ненахранените деца не били ненахранени, а на диета да се пазят от затлъстяване, локалните сблъсъци и конфликти били всенародни веселия, некадърните учители, възпитатели, лекари… да не изреждам не били некадърни, а геният им още не бил разбран, цените не са високи. Ох, как съм щастлива, че от заплата ми моментално заминават до последния цент за данъци и осигуровки и лицензи и най съм щастлива с приближаващия наем. Политиците и милиардерите, които съм си мислила че са зли, всъщност ни мислят само доброто, прибират излишното, защото парите са зло, а хората не са зли. И те жертват себе си, за да сме бедни, но щастливи. Контрольорите са най-милите хора на света. Дори по-мили от българите, които живеят в чужбина и плюят по народа си.

Обичам го този свят бе! И се мразя, че не съм видяла колко топла, колко мила, колко нежна и покъртително трогателно размазващо човеколюбива е човешката природа.