петък, 30 август 2013 г.

Когато ме има

Когато отказваш да се спреш, Вселената намира начин да те спре. За малко може би.
Преди два месеца се бях зарекла,  че ще хвана да изчезна, ей така за малко, да ме няма. Тогава излъгах. После се наложи.
Беше ми дадено времето, което никога  нямах или си отказвах да си дам, за да спра.
Да разбера, че когато те няма, ей на така изведнъж, без да го желаеш или планираш изчезнеш от лицето на земята, единствените, които ще те потърсят са семейството ти и може би един-двама истински приятели и поглеждаш към белия таван с една паяжина в ъгъла и благодариш, че ги има. И ги обичаш. Обичаш и паяжината, защото ти напомня за Шарлот и дори си сигурен, че виждаш как е написала в паяжината си „Това е прасето!”
Има-няма две седмици бял таван и кофти храна ме накараха да разбера всичко, но е много сложно за проумяване и дълго за обясняване и най-вероятно досадно.
Уморена съм.
По този повод се сещам за онова мече…
 Имало едно мече – Джордж, което за кратко ще наричаме мечо. То имало червено елече, червена шапчица и червени чорапки. Всички в гората го обичали и го пощипвали по бузките, понеже било сладко като мед и меко като мекичка. Един ден мечето се затъжило за братчетата си и за мама си Мецана и за татко си Мецан, които живеели през девет планини в десета и сложил един буркан боровинки и малко медец и тръгнал полека лека свят да види и светът да го види. Защо преди време отишъл да живее в онази друга гора ли? Защото станало тясно, а мечо бил малък и ентусиазиран. За това.
След девет дена път с камили (но без камили), изпотено и позаслабнало, мечето стигнало и видяло братчетата си, които вече се били задомили, имали малки мечета, а старата мама Мецана все така загаряла манджата и не намирала дафиновия лист. Играли и се веселили, къпали се в язовира, ловили рибка и вечер седели край огъня и си разправяли разни неща и тогава Джордж разбрал, че вече не е малкото сладко мече, че всички го пощипвали по бузите, не защото били сладки, а защото били бузи за щипане, и че никой не го обичал точно заради червената шапчица, която била бая поовехтяла, а червеното елече имало само едно копче и половина, а на чорапите му имало дупки.
У дома, при загорелите, но вкусни манджи на мама Мецана нямало много място, а и незнайно защо, всички го почитали като гост, който скоро ще си иде. Ето защо мечето с бузи за щипане решило да си иде в своята малка хралупа, в своята далечна гора Намайнатаси, да занесе подарък на комшията – един миризлив пор, който смърдял, но бил мил, на катерицата, която разнасяла клюки, но пък била мила, на таралежа, който често идвал да спи при него, но бил мил, на мравката, на която път правел и била мила. Изобщо мили хора.
Ден преди да тръгне, седнал Мечо на една полянка недалеч от манджите на мама Мецана, тати Мецан куцал край него, защото го болял крака, имал два шипа, но събирал съчки, че зима иде ейййй. Братята му играели с децата си, прегръщали младите си булки, а мечо седял на тревата, гледал синьото небе, после звездите, поле пак синьото небе, после пак звездите и най-вече оцъкелената луна и пак синьото небе, даже подремнал под него. И докато сладко дремел от умора, една змия ловко и безшумно се промъкнала и изляла отровата си през проскубаното бутче на мечо. Мечо не разбрал много-много какво станало, защото бил поспалив и разсеян по природа, та когато най-сетне се сбогувал и тръгнал за своята хралупа на девет дена път с камили (без камили), усетил че нещо не е наред. И както вървял, така и паднал и на ум си рецитирал „Един разбойник цял живот се скитал и нивга се не връщал у дома… „, даже си я припявал. Небето над него ставало ту синьо, ту жълто, ту оранжево, ту dusky pink, ту сребърно. По едно време му се сторило, че Крисчън Грей и Анастейжа прелитат над него с безмоторен самолет, но се оказало само едно заблудено птиче. После му се сторило, че Марго Шпигелман му чете Уолт Уитман, а по едно време Каси Робишо се появила като фея и му казала, че го чака лимузина.
Листа започнали да го затрупват, пухчета влизали в очите му, в ноздрите му, няколко птичета го понаакали, една кукувица не спирала да брои копчето и половина на елечето му, а една крадлива мишка се опитала да му вземе кепето, но не успяла. Тръни и бодили се забивали в кафявото му кожухче. Крачето му се подуло, опитал да стане и залазил до изворчето да пийне вода, където го намерил един лешояд. Лешоядът му предложил да го отведе у дома, при условие, че завещае тялото си за доброто на патологията – генетично заложена в този животински вид. Мечо бълнувал, отровата бавно вършела работата си, и чак тогава се сетил как в просъница, в онзи змийски ден, чул змията да съска „Nothing personal, just business.”
Това, което се случило после е кратко –  докато летели, лешоядите изтървали мечо – положен  в люлка от клонки, който макар и позаслабнал бил тежичък за недохранените лешояди. Така го изтървали, че паднал в катуна на един манго, който живеел с децата и жената. Манго не бил ирландски пайки като Брад Пит в „Гепи”, бил беден манго. Те го качили на една каруца и го продали за две бутилки водка на една животинска лаборатория с един лаборант, но той нямало какво да го прави, освен да го излекува с противоотрова и го завел в зоопарка.
Мечо заживял в зоопарка и всеки ден трябвало да показва на децата как се хващат ябълки с уста. Децата му давали солети и чипс. Никой не го потърсил, семейството му продължило да си живее щастливо и да чака Коледа, когато мечо обещал да се върне, но Мечо не дочакал Коледа. Успял да надхитри оня тъпак дето му давал храна в зоопарка и избягал. Пътувал 1001 нощи, докато Шехерезада разправяла приказки и стигнал до загорелите манджи на мама Мецана, но…  подминал тихо и без да се обади. Направил си хралупка недалеч от тях и всеки ден заставал на скалата и гледал щастливото си семейство, в чиято къща нямало място за него, усмихвал се, събирал боровинки и всяка сутрин преди изгрев оставял пред хралупата по една купичка за малките и за малките на малките. Вечер гледал луната, денем небето, сприятелил се с едно гущерче и с една врана и понякога бил щастлив. Бил halfway in, halfway out, in the inbetween place.
Полущастливото полуживо мече с червено елече
Живея близо и далече
До твоята болка и с твоята радост.
Животът е гадост когато те няма.
Животът е гадост, когато ме няма.
Животът е радост, когато те видя
Животът е песен, когато детето
видяло мечето.
Животът е песен когато мечето
видяло детето.
Животът е пролет, и лято, и есен, и зима
Когато ви има.
Когато ме има.



Няма коментари:

Публикуване на коментар