Powered By Blogger

сряда, 7 август 2013 г.

Хартиени градове

Беше през зимата. Случайно влязох в една от големите книжарници на Ландщрасе. Но разбира се случайности никога няма. Обичам да влизам в австрийските книжарници. Там винаги има хора. И купуват книги. И има къде да седнеш и да си почетеш, преди да купиш.
Книгата, която търсех беше синя, поне така знаех, и… нали знаеш онази теория на случайността, за оня дето търсил един час книга за някакъв художник, и след като не я намерил, се запътил да се кара с библиотекарката и точно както й крещял, взел че бутнал една книга, тя се отворила точно на главата за този художник. Та вземам аз първата синя книга, където преди бях видяла книгата, която търсех, но не беше тя. Отворих вяло и още по-вяло и разочаровано зачетох първите редове, и така… до края на първата страница, после вече плащах, после вече четях в метрото, под лампата, после в трамвая и пак под лампата. След седмица отидох и като наркоман в абстиненция търсех друго на същия автор, купих. Изкупих всичките шест книги и така се побърках по Джон Грийн.
Мислех си, че никога няма да имам честта, да преведа някоя от неговите книги, но тайно молех съдбата, защото знаех, че разбирам. Понякога съдбата си знае работата. И така един от най-великите писатели на последните 50 години се оказа на клавиатурата ми.
Както знаеш, не съм фен на човечеството, но когато си представих хората като рисунки върху хартия, когато ги видях като нереални кукли, изрезки, които хвърлят други изрезки в огнищата си, за да се топлят, животът става много смешен, защото ако някой ми пречи – ОК, чакай да го свия на няколко парчета и да го сложа обратно в тетрадката.
Когато човъркаш една книга дума по дума, когато бъркаш най-дълбоко, тогава усещаш силата на словото. То наистина реже диамант. Никога, абсолютно никога и нищо не може да ме накара да правя критика или анализ на „Хартиени градове” на Джон Грийн. Под великите неща няма коментари. Но тази книга ми помогна да си обясня едно – защо през целия си живот бягам. Добре, не бягам, а изскубвам живота си като лейкопласт, наведнъж, и отивам и постоявам на друго място, колкото да пусна корен и после тръгвам пак. Защото някои са устроени да могат да усещат радостта от това да си тръгнеш. Може би носталгията и сантименталността са силни, но пък когато тръгнеш… „най-чистата дистилирана форма на свободата”.  Разбрах, че аз не съм единственият летящ из въздуха балон, който е скъсал връзката с уютното „у дома”,                 че аз не съм единственият човек, който не иска и не умее да планира и да гори бъдещето, което е всъщност съвкупност от хиляди „сега”. Не, не ме успокоява, напротив, хората-балони са толкова много, че не знам кой е останал на земята. О, момент, знам.
Винаги съм вярвала, че е много трудно да видиш другия човек, не защото не си застанал пред него, а защото и двамата строите в кубчета от матирано стъкло и винаги виждаш не човека,а  очакванията си за него. Не харесваме, не обичаме, не разбираме, само защото не знаем как да надникнем. А можеш да видиш човека истински само ако погледнеш през пукнатините му. Тези пукнатини ги има всеки, това е когато нашият кораб се удря в разочарования и болка и ние се цепим и неминуемо ще потънем, но от времето на първата пукнатина до времето на пълния ни разпад, което е едно дълго време, само тогава можем да се видим – чрез болката.
Не е нужно да опознаваме всеки един човек, но е хубаво да погледнем точно през тези пропуквания, за да разберем хората около себе си. И понякога това няма да ни хареса. Ще ги видим истински, защото ще знаем какво ги е наранило, а това, от което един човек се пука, говори много за човека. Един се пука защото детето му не е отишло в престижен университет, друг се пука, защото някой го е предал, трети – защото е сложил масло вместо вода в огъня погрешка и е изгорил някой и друг хартиен сантимент. Разни хора, разни пукнатини.
По пукнатините ще ме познаеш J
Защо едно дете си отива от дома, защо бяга и бърза да направи свой дом, защо не се обажда, защо не наминава – погледни в пукнатините му. Но за да погледнеш, първо трябва да имаш очи и най-вече слух. Да застанеш, да се спреш и да слушаш. Не думи, а звуци.
На гората им липсват добри огледала, и препарати за душевни прозорци, и триизмерност, и са забравили когато човешкият живот е бил едва 30 години и е нямало време за планиране и за хубава, добре платена работа, за да вземеш голямата заплата, за да пратиш децата си в университет, за да могат и те един ден да имат пари да пратят техните в университет и когато се замислиш над цялата тази безкрайност, наистина можеш да откачиш. И кога е времето да живеем? Докато летим и бягаме? Или докато напускаме град след град, държава след държава? Или това е самият живот? Или пък животът е да седиш с хартиеното си тяло в хартиения си стол в хартиената си къща, в хартиения си квартал, където не си различен? Или пък животът ти е да седиш на хартиеното столче и да мяташ стрелички по летящите балони, за да слязат и те долу, на земята, да изпуснат хелия и да се сплескат като теб? Или пък нищо от това няма значение, защото аз не мога да съм теб и ти не можеш да си мен, но можем поне да се видим през пукнатините си, през раните си и тогава няма защо да искам да питам дали си ранен или те боли, защото ще знам колко те боли. И може би наистина няма значение, защото и никой да не ме чуе, аз мога да съм щастлива, и всички да ме чуят, аз мога да съм щастлива.
Не можеш ли да си като другите хора? Така казват… близките ми. Защото не са погледнали през пукнатините ми, което не е задължително, но как знаеш кой човек какъв е, след като дори не си се опитал да го погледнеш, не искаш да го чуеш. А като си представиш колко много хора има, които живеят един до друг и спят един до друг, създават деца, които не познават, не познават и себе си, защото не са се видели и не да се чули.
Може би ти ще си обясниш всичко това сако отидеш до хартиените градове.
Ще си на 18, луд и влюбен и напълно объркан, ако си пропуснал времето, когато хората проглеждат през болката.
Всъщност не знам защо пиша това, може би за да ти кажа, че книгата е моето пътуване към онези години, когато никой не видя през моята болка. Защото аз не скъсах струните, а само ги повредих, че се опитвах, истински се опитвах с всяко кацане да покажа дупките по себе си, но така и никой не ги видя. Може би съм се надявала на нещо, на което Марго е знаела много мъдро да не се надява.  Защото когато балонът кацне след време, той просто иска веднага да си иде, защото се страхува. Онзи страх, който е накарал рибите да излязат на сушата и е дал сила на онези кипри шарени балончета да литнат нагоре и да се дозадръстят небето. 
Но никога не е късно. Винаги  можеш да намериш някоя картографска грешка или капан и да намериш един хартиен град и да го направиш жив, ако си жив. Но има и друга алтернатива – да изживееш… правилно живота си и да бъдеш не себе си, а онова, което другите очакват от теб. Така не боли, така всички са щастливи, така потъваш по-бавно, защото хартията плува по вода, а напуканият корпус на кораба потъва.
Ужасно е да разбереш, че единственият човек, който може да те разбере е едно момиче на 18 с нисък праг на търпимост към еднообразието и със замразени от ужас очи да не остане хартиено. И по-лошото е, че това момиче е измислено.
Ако градът ти е на картата, ако улицата ти е на картата, ако домът ти е на картата, това изобщо не значи, че те има. Картите са измамни. От друга страна, ако те няма на карата, не значи, че те няма. 
Мога да кажа само, че Джон Грийн е гений, защото е видял през пукнатините.  
И когато се  погледна в огледалото си, да може би не се виждам правилно, но виждам всичките дупки по корпуса си, знам, че потъвам и преди това да стане, имам време да ги покажа, но защо да го правя, като мога спокойно да ги напълня с вода.
Ако някой види през пукнатините ми – моля да ми се обади. Не съм, няма да бъда никога и на никаква цена нечие очакване, защото си имам работа – да бъда себе си.





3 коментара:

  1. 'Не можеш ли да си като другите хора? ' -> if I had a nickel for every time I've heard that ;) дет се вика...

    и при мен е така...местене, (относително) безбурен период на изграждане на (поредното) гнездо (какво ти гнездо? на мен всичките ми притежания т.е. дрехи и книги стоят постоянно в куфара - нито изпитвам необходимост да трупам нови, нито да вадя старите) и последвалият период на необяснимо неспокойство, който индикира, че е време за...тръгване (отново)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз хубаво си ги държах в куфарите, ама за да не се мотат, взех че свалих куфарите в мазето и от всички мазета, на всичките хахаха земни кълбета, да вземат да разбият моето и да ми дигнат куфарите. Ама карай де, че се беше понатрупал багаж. Сега, няколко дни преди да си замина за Виена пак се питам - какво по дяволите правя там. Знам де, детето тръгва на училище, не бива така, но... много ме яде тази мисъл. Гледах днес как е положението с работата в Кирай и Бутан :)

      Изтриване
  2. Нова Зеландия ;) и още по-натам...колкото по-далече, толкова по-далече...

    ОтговорИзтриване