За „Чудо”, Оги и всички Огита в България

Не зная кога е започнало всичко. Колкото повече се замислям, толкова повече назад отивам и се убеждавам, че Вселената има пръст в цялата тая работа, която ние наричаме малко снизходително „живот”. Може би от амебата. Може би. Тогава е тръгнала пътечката, която е довела до мен, до нещата, които седят така навързани и подредени в причудливи геометрични форми в моето съществуване. Мога да кажа, че съм един щастлив човек. Наскоро ми навряха някаква книга как да изчисляваме емоциите си. Представи си ужаса, с който гледах книгата. Но там, сред цялата бълвоч и удивително патетични излияния на някакъв успял директор на верига хотели, намерих как да си изчислим ха ха щастието. То било равно на „желанието ни да притежаваме нещата, които имаме, разделено на желанието да имаме нещата, които желаем.” И ако приемем, че това е така… Господи, аз съм щастливка. Не искам нищо друго овен това, което вече имам. Ако нещо дойде по пътя, ще го взема и ще го обикна ако си струва и ако не ме дразни. Тоест не всичко, което идва, става наше. НО всичко, което имаме е станало наше, защото сме го пожелали. САМО ЧЕ повечето хора забравят да поглеждат нещата, които имат и пропиляват живот в копнеж по нещата, които имат другите. Какво имам аз? Привилегията да ти разкажа за Оги Пулман.

Не зная кога е започнало всичко, но някак вселената, или може би основателно гузните звезди, начертали пътя ни, ме запозна с Огъст Пулман и неговото „Чудо”. Не, „Чудо” не е книга (нищо, че е в книжен формат), Оги не е измислен герой, нищо, че е герой от роман. Оги е едно от онези деца, които воюващите добри и лоши хора бутат в предните редици на битката, Оги е жертвеното агне, което водят към кланицата, Оги е всяко едно обикновено и необикновено дете, което яде сладолед и кара ролери, или не кара ролери и колело, но играе детски игри и си мисли, че е обикновено само защото прави тези неща. Нищо, че няма лице, очи, уши, крак, нищо че има по някоя и друга разсейка, с която свети с тъгата на „всички коледни елхи по света” (Буковски). Не зная кога е започнало всичко. Може би от амебата онзи жесток ген се е пръкнал и бавно, като змия си е запроправял път, или пък Вселената е направила така, че да си проправи път към утробата на една нищо неподозираща млада жена, която Вселената влюбва в един нищо неподозиращ млад мъж, към който пак някъде от амебата си е проправил път същият този ген. И когато двата гена се срещнали, те създали Оги. Каквото и да си представяш, със сигурност е много по-лошо, казва десетгодишният Оги, не те поглежда през дългия си бретон, защото той има за цел да скрива от очите му нещата, които не иска да вижда (твоята реакция например). „Обикновените деца не карат други обикновени деца да пищят и бягат с ужас от детските площадки”.

Лицето е уста, чело, нос, челюсти, уши, вежди, мигли, скули, брадичка. Очи. Оги няма доста от тези неща или ако ги има те са… различни, след десетки пластични операции. Но Очите… „Когато мама видяла за първи път размазаното ми като пюре личице, единственото, което виждала били моите красиви големи очи.”, а вечно пръцкащата медицинска сестра успяла най-накрая да вдигне на крака припадналия гинеколог с една „дълга и миризлива, гръмка пръдня”. Така казва Оги. И ако хората наистина си вярваха, че очите са огледало на душата, защо тогава извръщат глава от душата на децата като Оги? Защото хората не намират нищо героично в такава гледка, защото това не е сред нещата, които имат.

Някои живеят с Лице, други живеят с тежки газове, други пък живеят с кофти фамилни имена. Какво му е хубавото да се казваш Дупе? Но ние вероятно никога няма да се научим да видим човека зад името, зад лицето, зад дрехите, зад пръцкането. Малко са избраните, които прегръщат душата, а не опаковката, в която идва.

Когато четеш разказаното от Оги, от сестра му Оливия (при която гените някак са се разминали, но дремят заплашително в нея), от приятелката му Самър (най-летния образ в цялата детска литература), на Джак Уил, Миранда, Самър, Джъстин… всички тези деца (както повечето деца) са плод на Вселената, когато е била в някакъв ПМС. Деца като оловни войници. Ако Оги няма лице, ако Оливия вижда в лицето на майка си „майката на брат ми”, ако Самър все още жалее за загиналия си баща, ако Джак знае, че родителите му са продали колата за да платят за училището, ако Миранда и Джъстин са боксовите круши между разведени, вечно мразещи се родители, какво е сътворила Вселената тогава? Сътворила е едно уравнение. В миг на просветление е изравнила нещата. Ако е взела нещо, е дала друго. Всички тези деца (като нашите деца) са плод на едно уравнение. Може би наистина е тото какво ще ти вземе Вселената, преди да ти даде, но после тя наваксва. „Вселената се грижи за всичките си птички.” Но… Е, винаги има едно „но”. Дала им е нещо, което хората като цяло не слагат сред нещата, които искат да имат и не избират да имат. Дала им е доброта, и щедрост, и ум, и изобретателност, и сила да се изправят пред света на лошите и да кажат – ето, давай, стреляй, убий ме с думи. Това, което Вселената е дала на други се измерва в Неща.  Тези Неща стават ценностна система на много родители. Тази ценностна система се предава като ужасен, изроден ген на поколенията и така се създават зли деца. Децата става зли само когато в сърцето им не е посято нито едно зрънце доброта. И злите деца повеждат поход срещу добрите. Едните мятат гранати, другите са Дон Кихотовци. Така започват кървавите битки между имащи и нямащи. Имащите искат да вземат това, което нямащите нямат. Логика? Мне. Завист – да. Злоба – да.

Няма ред, няма дума в тази книга, която да не бие като камшик по оголения нерв на душата ти, ако я имаш. Ето защо си мисля, че към нея ще посегнат само хора, които вече я имат. Към тази книга няма да посегнат родители, които считат, че познават децата си (не, не ги познавате), към тази книга няма да посегнат хората с Нещата, защото те си мислят, че Нещата имат смисъл. Към тази книжка обаче ще посегнат много деца. Моля ви, не ги спирайте. Пък и прочетете с тях и се смейте от сърце и поплачете от сърце, обяснете им смисъла на човешкото Величие, кажете им че да си добър по задължение и от любезност е безсмислено. Ако го имате в себе си, научете ги как да са „малко по-добри от необходимото”,  че истински важните неща не се измерват с метър, с пари, не се купуват, а се създават. Вие създавате децата си. Вие определяте как ще се отнесат един ден към вас – с отношението на Имащите Неща или с онази доброта, която сте посели някога, когато са били деца. Много силно се надявам към тази книга да посегнат учители. Моля ви, не работете за пенсията си, както казва дъщеря ми. За да си учител, трябва да носиш в себе си истинска любов към Детето, както и да изглежда то, от каквато и раса да е, да говориш на език, който то разбира, да пееш с него, а не да пееш урока си.

Ако искаме да променяме този свят, ето ти добро начало да започнеш – да посяваш доброта. Да я поливаш, да махаш плевелите и да не се срамуваш от това, което си. Така Вселената ти се отплаща. Мога смело да кажа, че съм един добре платен човек. За сега.

Когато седях срещу Кристиан, дете на 11 с множествени аномалии и говорех с него за (не е за вярване) гладиаторите, не изпитвах тъга, не изпитвах ярост, не изпитвах желание на стрелям с гранатомет по звездите. Беше като да си у дома. С дъх на домашни курабийки. И благодаря на Вселената, че ми даде тези мигове. Когато бях на парада на децата с генетични увреждани (400 хиляди) и носех с малцето табелка на заболяване, за което не бях и чувала и развявах син балон, имах усещането на Оги – че левитирам. Все по-близо до слънцето и до себе си.

И накрая към децата, които ще прочетат книжката. Мило дете, Оги е ужасно забавен, с него можеш да си припомниш всички герои от Междузвездни войни, да слушаш рок, да караш скейтборд като луд, да избираш приятелите си,  да се научиш да ги избираш, да бъдеш безстрашен и силен (и от време на време да посягаш към любимата си плюшена играчка), да направиш пирамида от захарни кубчета, батерия от картофи, да видиш небето като „черна маса, по която някой е посипал сол” и нощната гора като потънала в индигово море. И неговият директор се казва господин Дупе J Пич ти казвам. И портретът зад бюрото му е една тиква. Няма да ти разказвам за Лятната маса и за другите забавни неща и за аксиомите на господин Брауни. Без повече спойлери.

Не е вярно, че не всяко дете може да бъде Оги, или Вия, или Джъстин, или Миранда, или  Джак Уил, или Самър. Всеки човек в живота си заслужава овации, заслужава своята публика, защото поне веднъж в живота си е направил нещо добро. Така казва Оги. Можеш го и ти. Не всеки намира вълшебна лампа, но всеки е свободен да мечтае, да се смее, да плаче, да изживее прекрасното си детство, защото после не е супер весело.

„Чудо” е изживяване, не е книга, а ако е книга, то тя е от онези книги, каквито вече не се пишат. „Чудо” е кауза. Просто избери да си по-добър.

Ме знам колко хора ще го прочетат, не знам дали ще ги докосна, а така силно ми се иска, но може би трябва вече да въздъхна лимонено-горчиво и да си пусна любимата песен на Оги – Space Oddity. Небето над мен е синьо, а това изобщо не зависи от мен.

Написала съм това като майка, като детето, което все още съм дори и в зряла възраст, като човек, като моят единствен начин да допринеса за каузата на всички Огита в България. Дали ти ще избереш да ги погледнеш в очите не знам. Е, винаги има магазини за обикаляне, активи за натрупване, хора за завиждане, пари за спестяване (от книги примерно), кучета за нахранване, деца за изоставяне по домовете, очи за затваряне пред истините. Но има, за Бога има и деца за обичане. Вярвай ми. Едно от тях си ти. Обикни се.

Гергана Дечева