вторник, 19 февруари 2013 г.

Чочо


Напоследък мисля много за училище и за онези години, когато започвахме да се влюбваме по детски, да се харесваме и да сме агресивни, и плахи, и неверени. Бяха кофти години като цяло. Много объркани и с много драма за нищо, сълзи, сополи, един ден влюбена в един, след два дни – в друг и все рев. J  
Напоследък мисля много и за едната година, която изкарах като учител по английски в едно училище със засилено изучаване на езика. Бях само на 21, учех и работех и на други места. Бях забравила за този период, честно. Но това, с което се докосвам от месец, това „Чудо”, което ми е в ръцете, на клавиатурата, в сърцето, ме връща всяка нощ преди да заспя към онова време.
Беше странно, защото допреди две години бях седяла на чина, а изведнъж се оказах пред дъската. И беше смешно, защото изглеждах точно като ученичка от 11 клас. Не, не ме слушаха. Не бяха кротки деца. Бяха шумни, нахални, груби и напълно безхаберни. Бяха сменили над 12 учителя по английски и за няколко години бяха научили няколко думи. Беше ад докато ги накарам да седнат – 15 минути, докато ги накарам да млъкнат – 15 минути, и то… часът си замина. Тогава, един ден седнах и отворих приказките на Оскар Уайлд и им прочетох на български „Славеят и розата” . И тогава разбрах, че децата пред мен не са чудовища, а просто деца. Може би объркани, може би неориентирани, но деца. Не е важно колко материал ще  минеш, дали ще научат сегашно просто време, по-важно е да ги докоснеш. И тогава се отварят. Като книга. И можеш да ги четеш. Ако искаш и на английски. И в крайна сметка да ги накараш по собствена воля да отворят учебник. Не че успях с всички, не. Но с няколкото, с които успях и това си беше резултат.
Бях класна на седми А клас. След началото на срока дойде едно момче, изключено от всички училища за лош успех за отсъствия. Сашо ме обичаше и винаги идваше на английски, но в средата на часа заспиваше. Опитах да говоря с него, отне ми месец докато успея да го накарам да говори. Каза, че баща им ги е зарязал, заминал за Германия, сестра му е почти сляпа, трябваше да й се прави операция на очите (много красиво момиче), нямаха пари, майка му продаваше кебапчета и след училище ходеше да й помага до 11- 12 през нощта и да не ходи сама по улиците. Видях се с майката и тя ми благодари, че съм се застъпила за него да не го изключат и от там, защото това беше предложението на повечето му учители в края на срока. Пушеше. Седми клас. Не пиеше, не се друсаше, което далеч не може да се каже за много от другите деца. С ужас гледах спринцовките в тоалетната, случайно подочувах разговори за аборти, даже едно момиче от десети  клас ме пита колко време да си взема антибиотика, че не била казала на майка си за аборта.  Не знам дали аз се бях променила за две години, но честно, когато бях ученичка не мразех учителите си, мразех само математика и физика и физическо, защото не можех да прескачам коза, че ме беше страх след едно падане и упорито отказвах да се кача на греда, пак заради едно падане. Но тези деца мразеха всичко и всеки.
Тогава се запознах и с Чаво. Чавдар беше на 16. Имаше свирепо чувство за хумор, честно, не можех да не се смея. Беше адски умен и никога не учеше. Имаше двама приятели, нямаше гадже. Когато бил много малък, на котлона имало тенджера с вряща вода. Не знам как е успял да я обърне, но водата се изляла върху него. Лицето му беше обезобразено, ръцете, гушата, раменете, също. Ще ти кажа защо ти казвам тези неща, но не сега, след около месец може би, надявам се. Та Чаво беше детето, което можеше да накара учителката по география да се качи на катедрата и от там да вика като обезумяла сврака и да мята един изкъртен от пода перваз, за да го стигне да го бие. Не за друго, просто беше пуснал някаква шега, че мязала на Пипи Дългото чорапче, понеже единият й чорап винаги се свличаше надолу (ходеше с онези три-четвъртите найлонови чорапи).  Левият й чорап винаги беше събран долу, а другият си седеше изпънат до под коляното.  Когато Чаво влезе за първи път в кабинета ми, застана пред  мен и ми каза „Аз съм Чаво. Здрасти, Гери. Нали няма да се притесняваме взаимно?”
Оказа се, че се прибираме в една посока и почти всеки ден си тръгвахме заедно. Разправяше ми за техните. Не е за приказка. Живееше при баба си. Така се самоиронизираше, че не можех да издържа на такава болка, но и някак се смеех. Чавдар беше най-киселата ябълка, която може да ти се падне. Хем сочна, хем ти оставя един такъв тръпчив вкус в устата. Опитах се да му кажа, че може да завърши с много висок успех, да иде в университет, да има хубава професия. Той каза „Ти нали си ми виждала лицето? А пуешката гуша? А ръцете?” Да, бях ги виждала, но никога не ги гледах, винаги гледах в очите му. Имаше зелени очи, агресивни, нахални и понякога, много… понякога безкрайно тъжни. Животът на Чаво беше като филмите на Чарли Чаплин. Усмихваш се, ама ти е до рев.
Децата в училището бяха свикнали с лицето му. Все пак осем години стигат да свикнеш с всичко. Учителите се държаха снизходително към него, заради „дефекта му” и той ги правеше луди, не защото беше лигав, а защото не искаше да се държат така с него. „Защо аз имам три, при положение, че всичко от горе до долу ми е грешно, а Алекс има две? Защото да не ме обидят.”
Когато свърши учебната година, знаех, че няма да остана и им казах. Тогава бях прекалено млада, за да понеса болата на толкова много деца. Помолих ги да напишат анонимно на едно листче какво искат да се промени в училището, в часовете специално по английски. Никога не дадох листчетата на директорката. Запазих ги. Нямаше никакъв смисъл. Така си мислех тогава. В края на годината Чаво ми каза, че чичо му в Чикаго може да го вземе при тях. Сбогувахме се. Обеща да ми пише.
И ми пишеше за всеки рожден ден, истински писма, не по мейла, а с истинска картичка, и ми разказваше, че там бил най-умният в училище и че научил английски и че можело да се пробва за колеж. После заминах и той ми изгуби дирите. И аз неговите. Това няма значение, защото както казва Оги, нашите паметници са спомените, които оставяме в другите, като пирамидите и другите паметници, само че нашите паметници са изградени  от спомени, а не от камъни.
Защо намери стимул или сила зад океана, не знам. Какво го мотивира там ? Не знам. Американците не са нито умни, нито повече от българите. 
Знам защо, естествено че знам.   
 Много мисля за тези неща напоследък. Едната ми учебна година в българска гимназия ме увери само в едно – децата се бунтуват по своя си начин срещу пренебрежението на родители, учители, общество.  Не вярвам много да се е променило, все пак това се случи преди години. Но едните обвиняват учителите, учителите обвиняват министерствата, министерствата – родителите,  родителите – учителите и айде пак отначало. И къде е детето? На въртележката. От малко, от бебе, от „АБВ”.
Децата не се чувстват щастливи само когато имат неща, а когато имат някого. Но това важи и за нас , големите. Не, не само в България, навсякъде, ама навсякъде…
Казвам всички това, защото скоро ще ти разкажа за Оги. Не сега, сега не съм готова.





Няма коментари:

Публикуване на коментар