Атракциони от градския транспорт

Най-обичам да наблюдавам градския транспорт във Виена.

Значи като се тръгне от началната спирка на U1, много интересни са диалозите:

-         Шайзе бреее, Йованеее!

-         Машала хойте!

-         Варте мал бре пичку ти йебем.

-         Ами не знам, в метрото съм сега беее, ще ходим на галерия. Уф ма какво е хубаво тука ма.

-         О, she was a right cunt that fat fuck (американци и англичани не ебават да говорят немски)

Арабски, китайски и там други с фереджета не ги разбирам.

Всички сутрин четат или само държат или гледат картините на безплатния вестник Хойте. Австрийци го изчитат и си го прибират или го оставят новичък и неизмачкан обратно на някоя спирка, останалите: завиват няк’ви закуски в него, пускат по земята, мятат го по спирките. Добре че има такива дето ходят да го обират. И им се плаща за тая работа.

Сутрин всички също и ядат. Повечето набутват мазните пликчета между седалките, останалите ги хвърлят в кошчетата за хартиени отпадъци.

Из транспорта се намират: хартийки от закуски, празни бутилки, празни кутии от напитки, нудли, кутии от китайско, които младежта (австрийска или не) просто пуска на пода, защото има кой да обира зад тях – румънци, руснаци, поляци, българи (ама от бедните, щото тука повечето българи стържат по тавана с носовете си, щот’ нали разбираш как живея във Виена и се чувствам угоена). Богатите българи са забравили от къде са тръгнали и не харесват бедните българи. Също така богатите българи се правят на австрийци. Като в България са си.

В транспорта винаги има по едно дете, което ходи и щипе и скуби наред всички, то обикновено не е австрийско. На това дете не му се прави забележка ако пищи, ако се дере за донът, ако минава и рита хората по кокалчетата, понеже децата са богатство. Има и други деца. Австрийските деца седят като мумифицирани и водят тихи умрели разговори с майките си:

-         Би ли ми казала колко е часа, мамо, моля.

-         Да, сине, сега е…

-         Малко съм гладен. Може ли да ям, моля.

-         Има час и 15 минути до обяда (вечерята). Вкусна зеленчукова супа. И любимият ти черен хляб.

-         Може ли сладко, моля?

-         Да, в неделя, синко.

-         Благодаря.

Има и такива деца, дето питат:

-         Абе, мамо, що всички са откачени тука?

В градския транспорт има винаги и по един психиатрично болен (в смисъл освидетелстван). Той или тя седи на някоя седалка, мучи, блее, пее, говори си сам, разказва си някакви работи, смее се на висок глас, псува, ядосва се. Понякога е облечен много прилично и не дава вид на луд,понякога е облечен много бедно и има някой да го придружава.

Също така винаги има по няколко надрусани младежи. Обикновено не могат да ходят, повръщат, един държи друг, подпират се, винаги си изпускат спирката. Има винаги и по един-двама пияни.

В градския транспорт през деня няма селски пръчки. Селските тояги излизат вечер. Но за сметка на това има едни такива дами с кученца в чантата, с кученца вързани за детската количка, с кученца колко магарета, има и едни стари аристократични баби, облечени в розАво, лимонено жълто, няколкото косъма на главата са боядисани в блонд, ярко червило, винаги шалче и винаги куче. Всички тука ходят с шалчета. Най-големият ми шок беше когато захладня и всички мъже се увиха в едни шалчета. Като казах мъж, та в трамвая или метрото винаги има по една гей двойка. Хванати за ръце и се целувкат и се гушкат. Нищо де, само дето трябва да се обяснява на детето… ама 21 век е все пак.

Освен лудият, който винаги вика, и детето, което пищи, всички са тихи и е тихо. Като гробница. Тука детето ми се научи да се смее шепнешком. И аз се научих. Хората стиска телефони и си гледат нещо си там, но винаги има една, поне една шумна рускиня или филипинка, които говорят по телефона в продължение на цялото ти пътуване. Тя е винаги срещу теб и не можеш да се начудиш на тая уста бе, как може да не се затвори толкова време! Ама с каква скорост само се движат тез устни, ама как може такъв фалцет! И не спира, все едно от другата страна на линията няма човек. Седиш и се чудиш защо господ е отнел гласа на толкова много мъже, които така и така нямат какво да кажат, а е дал на толкова много жени, които също нямат какво да кажат. Никога няма да разбера защо жените говорят толкова много и толкова бързо. И това на фона на гробовна тишина.

Така, винаги има няколко тийнейджъра с ролери или тротинетки, два с колело, поне 4 колички, в които обикновено седят деца на по три-четири години. Нищо че могат да ходят.

Когато излязат пенсионерите, става страшно щото те ходят на пазар. Нищо, че имат коли, нищо, че има 15 супера около тях, той иска да си купи от оня там, щото нищо че пак е Хофър, ама му е кеф да заема три седалки с пазара. Никой никога не сяда на седалките за възрастни. Дори и вечер, щото ако някой се качи, ще те направи на гъз дето си му седнал на отреденото място.

Никой не смее да пътува и без билет. Едно билетче е 2.20 евра, месечната карта 50. Контрольори има много, много рядко, но ако те гепят един единствен път, глобата е 100 евра или ти вземат паспорта и те следят. Хах. Има камери на всяка спирка, на всеки вход и изход на метрото, на всяка врата на всяко едно превозно средство, на всяка жилищна сграда, всеки твой дъх извън вратата на жилището ти се следи. Че и в парка… Има едни случайно насложени кафененца, дето служат за наблюдателни кули. И така трябва. Да се следи. Мхм.

На всяка спирка има високоговорител, освен табло разбира се, в който истеричен женски глас съобщава кога идва следващото превозно средство, казва ти да застанеш зад жълтата линия, да си приготвиш билета, да си прибереш чадъра, да се държиш като се качиш, за да не паднеш, но да внимаваш да не си извадиш ръката от рамото и винаги да отстъпваш на тези, които имат по-голяма нужда от теб да седят.

Като се качиш мек мъжки глас (доколкото може да е мек немският) продължава: коя е следваща спирка, да се хванеш и да се държиш, да отстъпиш, да си прибереш чадъра, да си вържеш кучето. И това тече заедно с рускинята или филипинката дето лафи по мобилния срещу теб и лудата дето мучи. И не ти стига въздух и откачаш и излизаш и разбираш защо доста хора ходят с колелета, тротинетки, пеша. И защо като слезеш и се прибереш у дома имаш чувството, че си оглушал, освен оглупял.

Транспортът предлага и атракциони. Освен гореизброените. Винаги влиза по един румънски циганин с акордеон, който също и пее и изсвирва една мелодия и минава да събере центове. Не знам защо, ама винаги им давам. Всъщност знам – защото за няколко минути заглушават високоговорителя и плещещата вулва срещу теб и пищящото дете и заменят гробовната атмосфера с музика. Каквато и да е… музика.

Аз съм от тези, дето седят със нос залепен за прозореца, с едно дете седнало в мен, за да не заема много място и чинно стиснало билетчето си, ако не е с мен – аз съм от тези, дето са се захлупили със слушалките и телефонът им звъни и не го чуват.

Градският транспорт във Виена е всичко, от което ме боли. Децата и младежите без бъдеще и контролирано настояще, със сериозните хора без лица – безжизнени, безрадостни, с бизнесмените и бизнес дамите без сърца. Остава да се надяваме на лудите. Лудите – те да са живи.