Светът на изкуството се дели
на три категории: улични (музиканти, актьори, акробати, художници и писатели,
като последните не са улични, а кенефни, понеже пишат по стените – на блогове,
на фейсбуци и на каквото дойде там или се отдели като свободно пространство,
към която категория смело и гордо принадлежа); нагоре по стълбата следват
хваналите бога за оная работа и трета най-горе – боговете. Мхм. Боговете имат пари.
И в общи линии малка обща култура. Те инвестират в: близки, роднини, по-далечни
роднини, по-далечни близки, гъзолозци, свиркаджи. Така че, хваналите бога за
оная работа, ако не са роднини, са всъщност лапнали бога за оная работа. От тук
и логичното обяснение защо няма вече култура – защото тя се прави с парите на
малко разбиращи и от напълно неразбиращи.
Влизаш в художествена
галерия на прочут (от кого?) съвременен художник и заставаш пред бездарните
напъни (буквално) на някакъв, гледаш хваналите бога за оная работа как тълкуват
рисунка на вулва от близък план и се питаш само ти ли си малоумен (ама да бе,
аз забравих, че една дама наскоро ми каза, че съм малоумна). В същото време
навън ( по цяла улица) са наредили малките си шедьовърчета десетки бедни
художници и там няма лоша картина. Защо? Защото картината се продава, но
художникът не се продава. Знаеш ли кой е
Тим Прат (или още известен като Прикасо). Защо е велик ли? Щото рисува с члена
си. Не можеш да се букнеш за портрет, че е му е претоварен графика. В същото
време оня дреме навън на студа, не вади члена си да рисува с него, а използва
ръце и сърце и не знае как или не иска
да нацелува задните бузи на има няма стотина изкуствоведи и критици и… остава
неизвестен и непризнат.
Уличният музикант никога
няма да свири във филхармония. Не защото не знае как се дърпа лъка на
цигулката, не че не е завършил, а пак по същите причини. На една спирка във
Виена, покрай която минавам доста често от месец седи доста възрастна жена. Облечена
е винаги в черна дълга, спретната рокля, косата й е прибрана на кокче, около
спирката има вестници, кебап, метро, голям пазар. Минават хора. И жената е
седнала на един стол, с изправен гръб и с поглед в нищото и свири на… арфа.
Арфа, представяш ли си го само! Тези божествени звуци, които те хвърлят в
древността, а наоколо суетня, бързане, блъскане, ругатни и… арфа. Дали е била
някога на сцена? Дали е имала кофти живот? Нищо не знам. Знам само, че не е под
светлините на прожекторите, а под светлините на уличните лампи и свири там
докато хората се приберат да гледат телевизия. Или пък моята македонка с оня
глас, който може да пробие гръдния ти кош, да извади сърцето ти, да го понесе
нагоре, като хвърчило, да му покаже света, да до вледени и да го сгрее и запали
и изгори. Е, само в Америка и само в хубавите приказки се явява великият
продуцент, който да я хване за ръка и да я вкара в едно студио. Или пък
балерината по една от големите търговски улици. Истинският черен лебед на
Чайковски. Истинският бял лебед на десетките, които спират със затаен дъх да я
гледат и после мятат по евро в изплетената бяла шапчица. Или онзи бедна малка цигуларка пред Народния в
София, която накара едно четиригодишно дете да танцува като снежинка в снежна
буря и винаги когато разтваря „Малката кибритопродавачка” да пита за нея.
Писателите, оставете
издателствата на мира. Вие не им трябвате. Вие не сте оборотни, вие няма да
бъдете прочетени от нито един редактор. Защо ли? Не защото не ви бива, а защото
никой няма да вложи пари в нещо, което си струва, а в нещо, което е на първите
места в Амазон. Хах. А и защо ви е да ви цензурират ? За да е истинско едно
изкуство, то трябва да е свободно, за да е свободно едно слово, един стих, един
ред, той трябва да е независим. Комерса ебава мамата на всяко изкуство. Буквално.
Кой си ти че да те пускат тук и там? Кой се интересува от това, че си сложил
сърце, душа, далак, черен дроб и всякакъв орган в подредените си, граматично
издържани редове? Никой. Кой си ти, че да ти дадат роля? Яки ли са ти
челюстите, коленете, гърба? Масовката там и тва е. Чакай някой да те забележи.
Не, не чакай.
Светът се движи от
интереса. Движещата сила на еволюцията е яденето (и там някой и друг материален
актив). Така че остави ги. Те не те заслужават.
На 23 години Джон Кенеди
Тул написва своя единствен роман „Сговор на глупци”. В България го няма никъде
вече, по едно време го предаваха за вторични суровини. Имаше една бройка в
библиотеката и аз пазех една от тези за бракуване. Та го зачетох и така открих
един от най-великите комични романи написани някога. Книгата, която никога не
оставям зад себе си и мъкна с мен по света. Та, на 23 той дава ръкописа на няк’ъв
дебелогъз професор и оня го набутва в един шкаф без да го зачете. Момчето чака
седем години да му кажат нещо за книгата и хваща, че се самоубива. Минават още
години и оня професор един ден от скука се зачел и като мен и той паднал от
смях. И книгата излиза посмъртно и посмъртно е и награждаването с Пулицър. Но
това няма нищо общо с погубения живот на момчето, едва на 32, което се отчаяло
от бездарността си, а искало само едно – да пише и вярвало, че го умее. И да,
умеел го е. Кел файда. На умрял награда да пратиш.
Така че, не си скуби косите, не си мисли, че не можеш.
Можеш, само дето го знаят апокрифно хиляди. Това, че боговете не го знаят – по-добре.
Ако случайно някой бог намине към този блог (хах как хубаво се римува), да го
насоча към една картина на Дюрер – старицата с торбичката със златни монетки. Грозна, беззъба, разголена като курва, с
увиснала оголена дясна гърда, неспособна да привлече никой, но с цяла торбичка
златни парички. На нея ми напомняте, какво да си кривя душата. То и за това
никой не ще да ме публикува хах, мноо ме реже цензурата. Пък вулгарна съм била.
Дали не е по- вулгарно да вземате 100% правата и да метнете на тоя, дето го е
създал 40% (ако изобщо някога ги платите).
Та в общи линии
ъндърграуда е добре, даже много добре. Така и мисля да си остана поне аз. Пък и
не ми се влиза в разход за червило ако с еналожи да целувам някой по
професионални причини.
Последно един стих като
за класация:
Аз живея във Виена
И се чувствам угоена
На изпеченият вурст в
страната
Побеля ми веч косата. :))) Гот, а?
Няма коментари:
Публикуване на коментар