Следващ влак след...

Погледнах в интернет колко е температурата навън, че да се приготвя психически. Пише „минус осем, но се усеща кат минус 15”. Зачудих се колко градуса е всъщност. Какво значи „усеща се като”. Ако вземем примерно едно новинарско изречение „Цената на бензина е две евро и половина, но се усеща като 7 евро, колко всъщност е  тоя бензин?  Просто новините вече не са това, което трябва да са. Трябва да има драма. Обаче не когато трябва.

Опаковах се добре като за минус 15. Спирката на влака е на открито. Имаше доста хора, заради отбитото движение. Всички бяха прави и гледаха в една точка- релсите.

Една възрастна дама, с шапчица, лъснати обувки, свежи румени бузки, малка чантичка и басунче, бе седнала на една от пейките. Беше толкова тихо, че гласът на говорителя, който съобщаваше нещо от сорта „Следващ влак след 3 минути, следващ влак след 2 минути...”, кънтеше като песен на прегракнала и много ядосана сирена в кладенец.

По едно време лелката с бастунчето се изправи. Не можех да не я погледна. Изглеждаше така кипра. И като се изправи лицето й мигом почервеня, очите й потъмняха, отвори уста и от там излезе едно „Мууууууууууууууу!”

Гледаше някъде напред и мучеше с все повече ярост и лицето й ставаше все по- червено, а очите й хлътваха, бялото й палтенце и плетени ръкавички с най- различни краски бяха така ярки на фона на тези очи.

Никой не се обърна да я погледне, само аз седях с отворена уста, готова ако се обърне към мен да кажа нещо като „Муууу”.

Влакът спря и тя се качи, и аз се качих и тя седна, и аз седнах. Около нея всички седалки бяха празни. Влакът потегли, а тя седеше с усмивка на възрастна жена, която все едно току що бе получила щастливата новина за раждането на поредното си внуче или правнуче (като се има предвид, че тука раждат от малки).

Махна шапето си, сложи го прилежно в скута си, приглади го, махна едно косъмче и загледа през прозореца. Имах три спирки до моята. Едно ми беше горчиво, едно като все едно гледаш парчетата на един живот пръснати по седалката на един луксозен влак. Преди следващата спирка, един глас взе да разправя „Следваща спирка след една минута....след 30 секунди..изход в ляво, дръжте се здраво на завоите, слизайте от лявата страна на вратата..... И тя подкара пак да мучи. Хората слязоха според инструкциите, другите се качиха според инструкциите , получени вече на спирката от друг глас, влакът тръгна. И тя се усмихна. Слизах на следващата и когато се отдалечавах от влака, чувах това болнаво, животинско мучене и едва успях да стигна до тоалетна да повърна.

Трябваше да прикача на метрото. Долу бе по- топло. Не беше поне ветровито и лицето ми се отпусна. Погледнах таблото- 3 минути. Някакъв истеричен глас инструктираше хората да се отдалечат зад жълтата линия, , метрото в обратната посока бе пристигнало.

„Моля качвайте се. Метрото потегля, моля отстъпете назад...”. На земята бе седнала доста пълна жена в тесни панталони с две торби с хартия в тях. Вестници, брошури....Седеше и се клатеше напред, назад. Не мучеше де. Само се клатеше. Една жена се приближи и й каза че на земята е студено, да седне на пейката. Пейките тук са лъскави и чисти и едни такива като седалки в луксозно кино. Жената не я погледна и продължи да се клати. Само дето придърпа торбите с вестници. Забелязах, че е по чорапи.

Метрото дойде, казаха ни да се качваме, седнах. Женски глас започна с инструкциите. Да се уверим, че имаме билет, да не излизаме през неуказаната врата, да се държим здраво ако сме правостоящи, да гледаме таблото на градския план, ако не сме сигурни къде трябва да слезем. След нея почна мъжки- следваща спирка...изход ляво...влакът спира, влакът потегля. После се качи една румънка с табелка „Тумор”, с пластмасова чашка и пееше някаква буквално убиваща песен. Минаваше и се застояваше пред всеки. Никой не й даде. И аз не й дадох. Бях я виждала преди с табелка – гладна съм, моля помогнете.

Сега ще се запролети и всички ще се изместят да спят на въздух. Из парковете, в градинките, на тревичката, със съдраните от зимата якета, с торбите вестници, понеже тук храната не се хвърля и не се раздава, а се пуска в специални контейнери за храна, може би правят тор от нея.

И лятоска лъсва цялата гной на обществото. Луди, просяци, деца на грамадни дози нещо си, ненахранени, ненапити, бездомни...хора с минало и без настояще и бъдеще.

Сетих се за оня Йозеф Фритцел, прочул Австрия в света повече от опера хауза им. Пичът е бил трудолюбив, последователен и най-вече е имал огромни организаторски умения. Та преди 24 години (той сега на 70 и нещо) хах завел щерка си в една ...постройка, сам си я направил таз къщичка де. Значи е мислел планово, там  заключил детето си и после с жена му Елизабет обявили детето за безследно изчезнало. Та жена му не знаела нищо и дори не заподозряла нищо през всичките тези 24 години, че детето й е живо, опандизено от татко си и че са й се родили седем внучета..или не знам как се казва на децата на мъжа ти, родени от собственото ти дете. Тука ще да имат име за такава кръвна връзка. Децата са били между 6 и 20 годишни, едното е починало като бебе. Та Йозеф се е грижел за бая гърла. Никоя медия не присъства на делото. Обществото не знае много неща по случая. Йозеф е осъден на доживотен затвор. 24 години упорита работа в насока „изверг на века” и ето на какво е получил човека. Няколко години почивка в приятен затвор, с хубав изглед.

После обаче е интересно как медиите пишат, че Австрия се била събудила в шок.

Няма нищо шокиращо. Като се почне от детската градина, през училището, където пишкаш под режим, четеш по график, гледаш телевизия само в петък следобед и събота, не говориш в транспорта, не се смееш високо, храниш се бавно, черен хляб там...знаеш...и като стигнеш до всичките високоговорители, които ти казват как да се качиш, как да седнеш, че вратата е онова боядисано в оранжево нещо, над което има лампа, че за да отвориш вратата трябва да натиснеш копче- то ЕЙЙЙ ТАКВОЗ ОГРОМНО, обаче следват обяснения как изглежда копчето...

Опитът да се задуши спонтанността на детето в крехка възраст не води до нищо друго, защото тези деца порастват и или мучат ако не искат да са като всички, или строят пандели с онез мениджърски качества, в които са възпитавани от бебета или свикват да им казват по високоговорителите как да живеят. Как да менажирам пикочния си мехур на една година е трудна задача.

Няма да забравя как един познат ми каза „Радвай се, поне си на цивилизовано място.”

Ми какво да му кажа- муууууу.

Така, че мой мили сънароднико, има лошо, но има и по- лошо. После всичките тез медии, дето пишат колко е шокиращо, обичат много да пишат как е в България и колко сме зле и колко сме загубени и какво сме „цигани”. И го правят знаеш ли защо? За да не пишат за издевателствата на техните политици, на техните светила, за издънките на собствените с нации и да не коментират провала на една велика илюзия „демократично, свободно общество, в което хората са равни. Не искам да почвам за расизма, че се уморих днес. 

 "Life is divided into the horrible and the miserable" - Woody Allen