Reality bits 2

Reality bites – 2

„Богат е не този който има най-много, а който има най-малко”

Не живеем изолирано. 

Породата ни е стадна. 

Йерархията ни е смешна. 

Стадото се управлява не от най-силния, а от най-наглия. 

Правилата се определят не от най-умния, а от най-лицемерния. 

„Моралът” е понятие, въведено от грешниците. Стадото ни е маскен бал. 

Програмира ни сме от първия ден на живота си в ценности, които не разбираме, или по-точно разбираме несъстоятелността им, когато ни подведат и предадат. 

Не се харесваме, следователно подражаваме, заимстваме и адаптираме поведение, мисли, начин на живот, надявайки се да „се харесаме” и така влизаме в калъпа „Така правят всички”. Загубваме себе си, гонейки цели, поставени ни от някой друг - родители, „доброжелателни роднини”, „приятели”, които „ще ни помогнат” да излезем от граничните състояния, като границата е  сложил някой , за да тегли чертата между „нормалното и „ненормалното”. 

Питала съм десетки хора: „Какво ти се случи през последните 10 години?” и никой не ми каза нищо различно, никой не каза: „заебах всичко и се махнах”, „влюбих се”, „пътувах”, „мечтах”, „жертвах”, „бях честен и живея на чисто със себе си”. Всички са си „купили”, „работят”, „родихме”, „сменихме колата”, „бяхме във Франция”, „направихме ремонт на апартамента”. Ами да, така правят всички .

Когато другите са циници - нека сме и ние, когото другите нападат и убиват - нека сме в редиците, когато другите купуват коли, апартаменти, бижута, носят модерни дрехи, подстригват се модерно, градят кариери, отглеждат „възпитани деца”, ядат едни и същи храни, пазаруват в молове, правят стерилен секс, „програмират семейството”, планират приоритетите си, лижат задници, планирайки приоритетите, спестяват за старини, хранят се здравословно, спортуват насила – здравословно, ходят на почивка на едни и същи места, посещават „модерните заведения”- там сме всички. Елементарно - „който се цепи ми го нацепват”. 

Няма по-голям страх от страха да си себе си (нищо че имаш недостатъци, косми, бръчки, малки (големи) гърди, проблемно детство, проблемна младост, проблемна средна възраст, проблемни старини). Бидейки себе си, показвайки душевността си ставаш слаб и уязвим, мнозинството усеща слабостта ти и те убива заради нея. За това не носим душите си на лицата си, а на задниците, по-точно в тях. И там естествено душата се …задушава. В тези случаи обаче, когато душата заговори, не мирише добре. 

И така полека стигаме до прозрението (но твърде късно), че сме живели все едно няма да умрем и умираме все едно не сме живели.  Тогава вече в неможещите си тела преживяваме това, което „можеше да направя, щях ако не беше…”. Нещата са във второ условно наклонение. С горчивина се обръщаме към непоправимите си грешки и ясно виждаме наказанието, което не ни е подминало. 

Разбираме, че сме били злобни, завистливи и коварни с хората, които са имали повече (виж горе), безмилостни към хората с емоции и чувства, презрителни към постигнатото чуждо щастие. И най-лошото е че разбираме защо сме били такива, а именно защото никога не сме се опитали да разберем, че щастието не е там където сме го търсили или сме се заблудили, че това, което градим е щастие, че да проявиш добрина не било смешно, че да се разплачеш не било грях, че сме градили комфорт, вместо да градим себе си, трупали сме вещи, които след като умрем близките ни разпродават или подаряват на близки приятели. 

Преживяваме жалко и стандартно погребение, спретнато организирано от погребална агенция „Последна сълза” с грозна снимка на некролога, стандартен текст с отвратителни думи римувана „тъга” и с нас умира цялата вселена от неизживени радости и „това което можеше да бъда”. Виновни са другите, поколения наред изместиха лекичко и неусетно думата „ценно” със „скъпо”, издигнаха в култ злобата и завистта, силни са тези, които се присмиват на човешката слабост, стават лидери, стават „определящ фактор”, налагат своето мнение и всички ставаме като тях от страх да не ни изхвърлят от така добре заетото място в „общността”. 

Кога откровеността стана патетична, как стана така, че сблъсъкът на мнения води непременно до саморазправа, кога думи като „обич”, „грижа”, „състрадание”, „споделяне” станаха нецензурни, и се изместиха от цензурирани от „правоимащите и правораздавателните” авторитети думи? 

Реалността е такава - имаш избор: или ставаш като всички други или поемаш риска да бъдеш с лепнат етикет (не отпред, а отзад, за да не го виждаш докато те сочат и ти се смеят останалите). Аз поемам риска.

И един съвет – не се опитвай да възпитаваш чувствата и докато крачиш с едри и сигурни стъпки към следващото стъпало на програмираното си ежедневие, ако  съдбата ти смигне от някое ъгълче, спри се преди да я подминеш. 

Малките и затънтени улички извън магистралата на живота ти може да крият невероятно очарование, там може дори да е слънчево или да има пълнолуние. Винаги може да се върнеш към правата, но да походиш повече.