петък, 4 януари 2013 г.

Хармоника


-         Честита Нова Година! – казвах и застанах пред седналия на земята мъж с хармониката. Беше половин час след полунощ. Хората се блъскаха като морски вълни преди ураган. Стисках детето. Внимавах да не стъпя на някоя празна бутилка. Гърмежи и фойерверки, викове, бесни светлини раздираха нощното небе над Виена… Красота. Но около него няма никой. Забелязал ли си как около тях винаги има един празен кръг. Хората се страхуват да доближат бедността.
Беше с тъмни очила, ама нали съм глупава, не се сещам, че е сляп. Седи и свири едни такива хубави… хармонично-тъжни неща. Подавам му ръка, той не я поема. Не вдига глава. Беше на средна възраст, с шапка и без ръкавици. Имаше хубава, голяма уста. Като Мик Джагър. Кимна и продължи да свири. Видях купичката до него. Беше наполовина пълна.
-         Прибери си парите, че някой ще ти ги вземе.
Виждала съм как става тоя номер. Има просещи слепци и често хлапетата и  само те, ами и мъже в костюми минават и вземат с шепи от това, дето се е откъснало от джобовете на хората.
Той опипа земята, като да му бе все едно. Изсипа парите в шепа, пръснаха се на земята. Клекнахме с детето да ги съберем. Хората ни бутаха, някой се наведе и взе монета от две евро. Извиках да я върне. Беше някаква унгарска кучка. Замери ме с монетата. Хванах ръката му, обърнах дланта му нагоре и сложих монетите. Имаше топли ръце. Горещи дори.
-         Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нещо. Имам само детско шампанско.
-         Има ли чай на някоя от шатрите? – попита и протегна шепата с монетите да взема пари. Не взех.
Хората не се редяха за чай. Всички блъскаха пунш и вино. Платих чашката с надпис „2013” и занесох чая. Някаква жена с количка с разплакано бебе ме напсува на немски. Бах! Де са им маниерите на тези възпитаници на райха? Не й отговорих. Сложих чашата в ръката му, той кратко благодари. И тогава малцето попита дали може да свири онзи песен „от онзи каубойски филм”… „Имало едно време на Запад”, подсказах. Когато се учеше да свири на хармоника за час по музика в училище й я бях пускала. Той кимна и засвири. Можех да си представя само величествения оркестър и прериите и свободата и ме натисна клаустрофобията и агарофобията едновременно. Гърмежите не спираха, а аз чувах само хармониката. Слухът е селективен. Като зрението.  Хората се спираха за кратко, за секунди. Някои пускаха монети, повечето само се блъскаха да стигнат до… де да знам и аз до къде. Аз и тя затанцувахме бавно и после ръкопляскахме.
-         От къде си?
-         Италия, но там има много мафия. И тука има. Може да не виждам, но ги надушвам. Приятелят ми дойде и  аз тръгнах с него. Той закъса с дрогата и сега се опитвам да се махна.
-         Как ще се прибереш тази нощ?
-         Като се махне тълпата. Може да мине да ме прибере. Ще му трябват пари.
-         А за теб?
Не отговори.
Детето се натъжи. И докато се усетя беше свалила шареното си шалче и го увиваше около яката на якето му. Той се засмя и каза.
-         Не, трябва да ти е топло. На колко си години?
-         На девет и половина, но май съм се разболяла от болестта на мама – не ми се остава дълго на едно място. Ако не вляза в английска паралелка, мама обеща да идем край море. Видя ли зарята? Беше толкова хубава?
Той отпи от чая си, нагласи очилата и замълча.
-         О, толкова съжалявам. Много съм тъпа. Простете ми. Моля, задръжте шалчето.
-         Добре. Благодаря! – каза, уви го и го помириса. – Мирише на лимон и на бебе.
Тълпата  освирепяваше, всички се блъскаха към шатрите за вино, шампанско, пияни или не, хората са си зверове. Като изгладнели диви прасета. Реших да тръгвам. Сложих пет евро в ръката му. Той кимна сломено.
-         От къде си.
-         България.
-         Благодаря, България.
Обърнахме се и след няколко крачки той извика.
-         Чакай. Ето… - и бръкна в джоба си и извади стара, очукана хармоника. – Винаги имам по две.
Изглеждаше така шарен с шалчето, но пък му отиваше J Сложи хармониката в ръката на детето и я стисна. И се усмихна.
-         Щастлива нова година! Може да я стерилизирате със спирт, но не съм болен – каза.
Анджела се наведе и го целуна по бузата, прегърна го и през целия път до дома дразнеше всички на спирката и в трамвая с отчаяните, оглушителни  опити да свири. Направи само един коментар:
-         Мамо, слепите хора са добри, защото виждат със сърцето, нали?
И точно тогава някакви френски младежи, които пееха Марсилезата ни блъснаха, аз бутнах един чичо с костюм и елегантни светещи рога на голата тиква, стиснал чаша шампанско и уловил жена си за коженото палто от лисици. Той ме храна за ръкава и замаха с пръст да внимавам къде ходя. Отговорих му с жест на международен език, на кристален английски, немски, гръцки, руски и завърших на български „Що си не ебеш майката бе, снобарско лайно.” С усмивка. Детето изсвири силно с хармониката, жената в лисиците сбърчи нос с погнуса. Засмях се с пълно гърло и запях Марсилезата с „ля-ля-ля”, щото не знам френски.
Беше велика нощ. И както всяка една велика нощ, и тази беше сладко-горчива. Лимонена.
У дома погледнах хармониката. Дълго я държах в ръце и се сетих за един слепец, когото видях преди месец на една спирка на метрото. Имаше специална система за ориентиране, казваше му кога идва метрото, колко крачки са до вратата, има ли хора в ляво, в дясно, къде да стъпи… Е, този нямаше. 
Очите струват много.
Не всеки виждащ ги има.
Не всеки виждащ разпознава цветове.
Лечение за далтонизъм на сърцето няма. Сърцето…  или го има или го няма. Може да е малко късогледо или с лек астегматизъм, но докато е там, всяка хармоника ще звучи… кърваво.
Слепец не е човек без зрение.




Няма коментари:

Публикуване на коментар