Powered By Blogger

понеделник, 26 декември 2011 г.

Табелки

Когато отворих вратата леко политнах назад. Пред мен стоеше най- огромната жена, която някога бях виждала. Знаех името, очаквах я, но защо никой не ме беше предупредил да купя подходящо канапе или диван, където да я сложа да седне. Имам само малки, сгъваеми столчета, които побират нормално големи задници. Този беше необозрим. Беше  висока около 1. 80 и около 170 кила. Навън беше страшна жега и потта беше избила по цялото тяло, по лицето й тя се спускаше на едри капки, стичаше се до брадичката, където за формише една капка която цопваше тежко върху грамадната й гръд. Почти чувах как капва. Бършеше се постоянно и с голямо неудобство.  Косата й беше много къса, много мазна от потта, черна на русоляви кичурчета. Седна.

Чувствах се ужасно неловко, защото през цялото време се дивях на падащите извън дънките меса, на огромната маса по ръцете й. Предложих кафе, запалихме по цигара и започнахме да работим. Гласът й беше невероятно женствен и нежен. Първият път не се усмихна нито веднъж, а аз не бях налучкала подходящия подход да я накарам да се усмихне, за да направя нещата добре за мен и за нея. Работихме, тя стана, тръгна и ме помоли на вратата ей така между другото “Искаш ли да идваш до моя офис. Тук няма къде да си поставя тялото, а там имам огромен стол. Наистина ще ми е по-добре.” Усмихна се и тогава видях двете невероятно очарователни трапчинки и една от най- страхотните усмивки, на които някога се бях радвала. Засмях се и казах “ОК”.

Мина време и всеки път когато се виждахме аз откриват невероятни неща в това иначе плашещо тяло. Тя имаше  удивителни  очи, синьо-зелени, дълбоки и много тъжни, малки нежни ръце, смехът й беше поразителен, смееше се с всяка мастна тъкан на тялото си, смехът й идваше искрен и дълбок някъде отвътре, както идваха и сълзите й. Всеки човек има драма. Тази необичайно умна, интелигентна жена имаше силата да се присмива над недостатъците си. Не слагаше грим заради алергията на очите и увредената ретина , която беше развила след безкрайните часове пред компютъра. Живееше сама, с котето, отиваше на работа, прибираше се тромаво у дома и лягаше пред телевизора. Не се хранеше. Бореше се с килограмите, което беше излишно, защото тези маси тегло бяха натрупани за около година. Щитовидната й жлеза не работеше изобщо. Естествено тя не ходеше с табелка “дебела съм , защото съм болна”. Беше приела фактите и се беше свила до самотното си изолирано съществуване. Светът не приема дебеланите, хората се гнусят, хората се подиграват и с право- казваше тя.  Видях нейни снимки от преди 2 години и се изумих. Беше невероятно красива жена. Можеше да има всичко и всеки, можеше да бъде зла кучка, можеше да бъде мръсна любовница. Можеше...ВСИЧКО МОЖЕШЕ. Това, което най- силно ме поразяваше в нея беше смелостта , с която преминаваше през лайната, който се цопваха край нея. Господи, как се смееше. Беше сгънала и прибрала миналото в овехтяла кутийка “тогава бях...., сега съм ...”, която не поглеждаше, не отваряше, само един път, когато я изнудих.   

Естествено имаше приятел, естествено той беше женен смръдльо, който обичаше облите жени, естествено правеше секс, естествено той беше в развод от деня в който я беше изчукал, естествено той лъжеше. Съвсем естествено тя се беше вкопчила в лъжите , съвсем естествено го обичаше, защото друг мъж нямаше да има или ако се намереше някой, той щеше да е за веднъж, на пияно, на зор за “дупка” пък било то и трудно намираема сред месата. А разрушаването на всяка илюзия идват и лъжите. Плитки, мазни като засъхнала лой по тавата от сготвено овнешко. “Мило, строя апартамент за мен и теб”. “мило, подал съм молбата за развода”. “мило, детето е болно”, “мило, аз съм болен, не мога да дойда поне 3 месеца”......После идваше за по една нощ. Когато лъжите се рушаха, аз бях там и гледах как тя приемаше всяко разкритие с все по-малко сила,  усмивка нямаше. Имаше само изумление. Казваше “това не може да ми се случи”. Логично то й се случи. Семейните драми не са за тук. Тя спря лечението, отложи операцията и изчезна. Няма я. Напусна работа, смени телефон, изчезна.

Ужасно ми липсва. Адски много съжалявам, че я загубих. Помня как плачеше тихо и сподавено като наранено пале, очите й ставаха почти прозрачни. Хората бяха успели да я изолират. В изолаторът имаше едно коте, един телевизор и много объркани мисли, объркани въпроси, чийто отговор неизбежно стана “защото съм дебела”.  Веднъж я изведох да пием по кафе и тя ме попита “Не те ли е срам да се показваш с мен”. Смях се, но се сетих за Квазимодо. Тази жена се беше зачислила към непригодния вид, към недъгавите, осакатените, болните, различните, а всъщност беше повече човек и повече жена отколкото пиклите, които имат всичко и всеки. Тази жена можеше да обича и да се раздава. Обожаваше деца, радваше се на дъщеря ми и винаги й носеше подаръци. Правеше ми впечатление , че никога не й носеше стандартните неща, които й подаряваха другите ми приятели. Децата са лакмус. Дъщеря ми я обичаше, прегръщаше я  и никога не се зачуди защо е толкова огромна. Герданчето което й подари сега седи прибрано в една кутийка с “моите си работи” и не дава на никой да го пипне. Сложи си го веднъж – на рождения си ден.

Само на 31 години тази жена остаря с още толкова. Въпреки това съм сигурна, че ще е наред. Сигурна съм, че нищо не може да я събори..... вече не. Къде по-трудно е за някои жени да преживеят счупения си нокът от това да се изправиш след като така сериозно са те наокаутирали. Мда. Несравними трагедии.  

Винаги имаш избор какво да правиш с живота си. Най- кофти вариант е когато “нормалите, красивите, дръзките, привлекателните” те лишат от този избор. Опаковката , опаковката да е лъскава. Вътре може да е най- смрадливото, лепкаво лайно, ама да е  добре опаковано. Хората се радват на лъскави неща, на лъскави корици, на лъскави подаръци, на лъскави думи, лъскави ресторанти, лъскави коли, лъскави жени “за пред хора”, като за маса, нищо че мълчат все едно езикът им е пораснал навътре. А понякога в обикновена амбалажна хартия има диаманти.

2 коментара:

  1. Покъртителна история, но по-жалкото според мен е, че си я изгубила за приятел - това са най-чистите и взаимнопоучителни приятелства - изградени не от симпатия , от външността и опаковката , а от емоционалната и вътрешна потребност! И истината е, че не ти и липсваш , а тя на теб! И това с червеният шрифт ме уби! Сподели още! Здраве и късмет презНовата 2012 гадина!

    ОтговорИзтриване
  2. Загубих я не конкретно заради един човек, а заради целия сговор на глупци, както вика Тул, аз бях една, те бяха много. Но може и да си права, все пак любовта е има онази велика сила да прави само едно- да унищожава уникалното ни Аз. :)

    ОтговорИзтриване