Матрьошка

Преди една година по това време си пожелах да преведа  много книги. Да работя това, което обичам да работя. И се сбъдна. J

Знам колко псувни съм изпсувала (искам да кажа изврещяла) , знам колко нерви съм потрошила, знам колко нощи съм недоспивала и съм мислила върху едно изречение, което трябва да събера в заглавие, знам (и хората около мен знаят) за болките в гърба, за болките в ръцете, за кръвоизливите в очите, за плача, за нервните изблици. Знам как живеех във всяка книга, как бях всеки един образ, всеки един герой; как бях Колин, Хасан и Линдзи; Бенет и Клоуи; Макс Стела и Сара;  Уил и Хана; Уил Грейсън и Тайни и Другия Уил Грейсън; Джейс и Тереза; Дрю и Кейт; Теса и Хардин и може би най-много бях майката на Линдзи от „Множество Катрини” (макар че ненавиждам розово). Знам колко майни отнесе всеки един от тях и… пак си ги обичам. Проблемът с моята професия е, че винаги, колкото и да не го искаш, оставяш по нещо от себе си във всеки от тези измислени герои и неминуемо и те оставят нещо в теб. Пред изминалата година преведох 12 книги и съм благодарна на съдбата за страхотното пътешествие. Иска ми се и другата година да е такава – да мога да изживея много съдби, нищо че мрънкам. Пожелавам си го от сърце.

Това беше годината в която имах нула време за себе си. Изведнъж си станах безинтересна. И може би винаги съм била такава. Може би откакто живях в малкото осмокрако тяло на Шарлот разбрах колко съм надценявала уменията си да пиша, защото с това, което написах през годините не спасих човешки живот, не спасих и прасе, а показвах на хората смъртта на душите им, прожектирах го като на лента, поради което те съвсем с право ме намразиха. Истинските писатели не правят така – те създават, а не рушат, затова аз ще си остана сред кенефната литература, където атмосферата не е posh, но пък е весело и сред свои.

Това беше годината, през която продължих да гледам какво прави матрицата с деца на по 2 до 6 години, но направих безкрайно малко.  

Това беше годината, в която признах, че матрицата е по-силна от нас, но продължих да ритам. Исках да се озъбя, но излезе като съскане.

Това беше годината, в която се погледнах в огледалото 365 пъти, но реално не се виждах.

Това беше годината, в която нараних и ме нараняваха, обичах и ме обичаха, когато проведох най-много вътрешни… монолози и спорове, когато се отказах от много неща в името на сигурния покрив и станах като всички тях. Колко жалко.

Прочетох за себе си, а не по работа четири велики книги, които не българските издатели от години пренебрегнати, защото са некомерсиални. Гледах 14 велики филма и прекарах най-щастливите си мигове в България.

Това беше годината, когато за първи път предадох себе си, защото застанах на едно място (чуждо място), но от друга страна старателно подрязвах всеки опитал се да се забие в почвата корен, така че може би не съм се предала съвсем. Ето защо са ми нужни книгите – за да бягам от всичко и да живея в измислените драми на несъществуващи хора, където всичко се решава лесно. От друга страна останах вярна на себе си – да мразя хората като цяло и да им съчувствам – колко логика има в това??? Иска ми се да бях малко по-състрадателна към себе си.

Това беше годината, когато започнах да заспивам в метрото и да пропускам спирките си, и да забравям ключа си в къщи, и да си навивам алармата за всяко нещо. Това беше и годината, в която спрях да нося грим (не че преди съм слагала, но все пак от време на време…) и да сресвам косата си пред огледалото. Това беше ОЩЕ една година, през която не докоснах червилото си (освен за три интервюта по телевизията).  

Това беше и годината, в която мечтите ми се превърнаха в сън. Така необходим 4-5 часов сън.

Това беше годината, в която за първи път казах на хората, които обичам и на приятелите си, че нямам време за тях. Ужасно престъпление, знам.

Това беше първата година, през която видях есента само два пъти. Искам да кажа… истински почувствах и помирисах. И един залез. Това беше годината, когато облякох зимното си яке много след като стана студено. Не бях отнесена от вихъра, а засмукана от торнадо.

Това беше и годината, в която за първи път няма да кажа: И тази година оживях, но и няма да кажа, че това беше една година, в която дишах живота с пълни гърди, защото живях в други животи и съдби и може би така е по-добре. За всички.

Не ме разбирай погрешно – обичам живота си и съм благодарна за всеки един дар от вселената. Моят живот е толкова лимонен, толкова шарен и прилича на матрьошка – отвориш едно – под него друго. Единственото, което съществено се промени е, че се сви в килията на един сърдечен мускул, който също е станал като матрьошка. Пласт под пласт, за да стигнеш до ядрото. Човек се учи как да гради стените около себе си, но не осъзнава колко много се пропуква и че е напълно гол зад тези стени. Въпросът е като отвориш и последната матрьошка да намериш нещо, защото при много хора там има едно голямо нищо.

От първи януари 2015 съм решила: никога нищо да не променям в себе си, все в нечии очи съм перфектна.

Баба Стамата

Днешната история започва в малко селце от градски тип. Понеже не било край морето, нито край ски курорт, селцето имало население само 202 души и половина. Половинката била принос на Кънчо, който наскоро загубил съпругата си и бил половин човек. Хората били над пенсионна възраст, но все още бачкали на къра като (бих казала като осемнадесет годишни, ама те сега осемнадесетгодишните не знаят какво е лопата, понеже не се споменава често в любовните романи, иначе знаят какво е butups).

Къщичките били мизерни и се огъвали под тежестта на годините. Боята се къртела със стон (но не от онези стонове дето ги има в любовните романи) и таваните течели като сълзи на каеща се грешница. Уличките били тесни, каменисти.

Било зима и баба Стамата взела да усеща глад. Позавъртяла се край прасенцето, погледала го. То я гледало с мили топли очи. Дожаляло й. Минала край кокошките и си казала „Ще резна едно пиле за Коледа. Децата ще дойдат. Как ме е грях, ама за децата…” После си сварила боб и зачакала да се обадят по мобилния, който синът й пратил преди време, но така и не успяла да се пребори с Блакберито и не знаела само да натисне зеленото копче като чуе да звъни и да подскача по масата с ужасно жужене, на което котката реагирала по доста свиреп начин.

Било вече средата на декември. Бабите се събирали на раздумка и всяка се хвалела с децата и внуците си. Стамата била щастлива. Дъщеря в банка в Дания, син професор в институт в Германия. Пращали й картички я от Япония, я от Франция, я от други места. Имала и снимки на внуците в спретнати и красиви училища. Била ги наредила на витрината при снимката на Тошко.

Дядовците седели под слабото и уморено зимно слънце, гледали голите клони на дърветата, ринели снега, пиели ракия в кръчмата и гръмко псували „Деееа тая орисия. Ай сипи още по едно.” Мъжът на Стамата починал преди десет години, затова била съвсем сама. Киро комшията й помагал за цепенето на дървата за печката.

Стамата почнала да се подготвя за Коледа още от лятото – изплела по един пуловер на внуците, извезала по една покривка за маса за дъщеря си и за снахата, по един дебел шал за сина си и зетя, чорапи за всички, даже направила по една модерна завивка за спане. Без очи останала, но тая година всички обещали да дойдат и било грехота да няма какво да им даде. Направила и сурвачки за всички. Два дена преди Коледа отишла в зарзаватчийницата и купила портокали, лимони и банани, а вино взела от бай Илия. Купила и бонбони „Пияни вишни”.

Телефонът мълчал.

Преди бъдни вечер отишла и сама отсекла една елхичка от гората, прекръстила се и се помолила на Бог да й прости греха, завлякла я у дома, нагласила я в ъгъла, накичила я с орехчета, малки гевречета, с каквото намери. Котката я гледала саркастично, но на няколко пъти Стамата видяла зловещ хумор в зелените й очи. После напалила всички печки и от коминчето се виел пушек и се катерел нагоре към бялото небе. Като змия.

Телефонът мълчал.

Станало вечер, Бъди вечер и баба Стамата наредила 11 гозби на масата, както си му е реда, седнала и зачакала. В селото било тихо. Повечето хора чакали гости за Коледа и май на кмета децата пристигнали от Англия, на Петко щерката дошла с приятели от Испания и разказвали, че пътищата към България били сухи и самолетите нямали никакво закъснение.

В това време синът и дъщерята на Стамата по телефона:

-          Що не си заминал бе? Мама ще те чака.

-          Ми тя и тебе ще чака.

-          Е, ама аз не мога да си заведа децата в къща без баня и знаеш, че тоалетната  е навън.

-          Жена ми не иска и децата казаха че не искат, защото няма интернет.

-          Обади ли й се?

-          Ти й се обади.

-          Няма все аз да се обаждам. Ти се обади.

И продължили да се карат, след което всеки си седнал на пълната трапеза, наплюскали се но не като Гошко, защото Гошко може да е прасе, но се храни прилично. После извадили подаръците, направили си селфита, пуснали снимки с елхите и трапезите си във фейсбук, гледали филми.

На сутринта баба Стамата станала, събрала трапезата, от която не хапнала нищичко, прибрала всичко в торби, тенджери и буркани, взела подаръците, увила се в стария шал, сложила шапка и тръгнала. Докато вървяла през гората към сиропиталището, в гората я срещнала оная лудата вещица, до която никой не искал да се приближи, че имала остър език и била малко странна.

-          Стамато, Стамато, преебаха ли те децата?

-          А, не, заети са, сега е краят на годината, имат много работа.

-          Преебали са те. Де си тръгнала?

-          Към сиропиталището.

-          А, то май само Тошко остана и онези двете близнета, глухонемите. Другите ги взеха

 някакви с едни луксозни коли. Единият съм го виждала май при кмета.

-          Е, аз при Тошко отивам – казала задъхана от вървенето Стамата.

-          Добра жена си, Стамато, ама си наивна. Децата ти не идват, щото нямаш баня и прасето

ти им понамирисва, и кокошките ти ходят из двора.

-          Че какво им е на пилците? И Гошко си е жив и здрав. Децата щяха да му се радват.

Вещицата се засмяла зловещо.

-          Децата днес виждат прасета само на рекламите за шунка. Сега е друго, Стамато, сега

децата им дай телефони и интернет и една седмица няма се сетят да ядат. Аз ще ти кажа, че тези твоите не заслужават нищо. Колко пари ти пратиха да оправиш покрива? Колко ти пратиха за плочата на баща им? Колко пъти дойдоха да турят едно цвете на гроба му? Професори, банкери? В големи къщи живеят, що не те взеха един път на гости.

-          Ми то сърцето ми…

-          Е да де, що не те взеха да те видят лекарите там?

-          Няма да мога, сестро, не съм за там. Кой ще ми гледа добичетата?

-          Е, аз пък имам котки. 27. И който иска да ме види в моята пещера  да заповяда, ще го

сложа да спи на земята. Работа е там, че празниците идват и отминават, ама паренето остава. Едно сърце може да се пръска милион пъти. Животът ти го пръска всеки ден. Дроби го като в месомелачка. Все си мислиш, че няма накъде повече да се пръска, но има, Стамато, има. За това са сърцата – за да бъдат разбивани. Но една мила дума, малко бинт и мехлем го закърпват за ден-два и после пак. Ей на, твоите израснаха в тая гора, в тая къща, от село отидоха да се учат, от там избягаха. Нека, техен си е животът, да се оправят. Сега гледай ти да си наред, кютай там по пътечката и един съвет: не храни надежди, защото и надеждите няма да те нахранят.

Стамата бръкнала в торбата и дала на вещицата едната покривка, погледнала я в змийските очи, прибърсала една сълза, подръпнала шала  и тръгнала да види Тошко. Тошко бил на девет и още се учел да говори, но така се радвал на пуловерчетата и чорапките и на новата завивка, че баба Стамата пак отронила сълза. После минала край къщата на едно английско семейство, което живеели тъдява от няколко години, усмихнала се с изстрадалата си душа и подала сурвачките на шестте им деца, оставила бохчата с храната на масата и тъкмо се обърнала да си ходи, когато жената я хванала за ръката, сложила я да седне на един стол, затоплила й чиния и всички седнали да се хранят. Било весело. Детски глъч огласял къщата, хората й се усмихвали и й подарили модерна кана за топлене на вода, а баба Стамата все се питала „Защо за тези хора е нормално да живеят тук, защо на тях им харесва, а на нашите – не?”

Късно привечер я закарали с колата до къщата и децата на развален български й казали, че ще минат да я сурвакат на Нова година.

Стамата влязла в дома си, взела мотиката, излязла на двора, изкопала дупка и заровила телефона.

Цял ден на Коледа дъщеря й плакала. Как да кажа на мама, че в банката само чистя тоалетните и нямам една стотинка да си ида? И на брат ми не мога да кажа.То и децата не знаят, че кой знае дали няма да ги оставят приятелчетата им.”

Цял ден на Коледа синът й гледал през прозореца и си мислел „По-добре мама да ме намрази, отколкото да знае, че съм портиер в университета. Те и децата не знаят, че ще им се смеят в училище.”

Животът е едно голямо недоразумение – мислила си вещицата. Но когато истината боли, по-добре е да бъде казана, а не заровена в задния двор. Защото разстоянията са мостове само между хора, които умеят да си казват истината. Ако един човек те обича, а майките обичат, те никога няма да се срамуват от теб. Даже ще дойдат да чистят с теб, за да имаш време да си опънеш краката.

После станала, нахранила котките, извадила метлата и я яхнала.  

Посвещавам това на всички българи, които ще останат разделени от семействата си на Коледа (като мен). Не се срамувайте да казвате истината пред родителите си и децата си – това знам, защото не споделената радост е много хубаво нещо, но споделената болка събира душите. Не учете децата си да се срамуват от произхода си. Не само политиците са ви виновни, не само работодателите ви са виновни.

Говорете с хората, които обичате, не само на празник. Казвайте им, че ги обичате.

Животът е едно голямо недоразумение. Права е вещицата.

ПП: Майната им на тези, които искат весели приказки по Коледа. Нямам такива.

After/ След, Анна Тод/ Anna Todd, Хари Стайлс/ Хардин

Карам директно на темата за поредната книга, която излиза със скандал. Дали да е Афтър????, дали да е След, дали да е Хари, дали да е Хардин, ама защо корицата не е с Хари Стайлс…

Ще започна отново с проблема с фен преводите. Колкото и да му се обяснява на българина, че едно нещо е незаконно и няма право да краде от труда на другите хора, толкова повече  обича да се бърка. Имах възможност да видя поне три фен превода на книгата After и честно казано бях втрещена от пълната неграмотност и то на български език от въпросните три фен преводачки, които са превеждали каквото са разбрали и то дори не от самата книга (защото не беше излязла), а от блога на Анна Тод, където започва да публикува историята, която се превръща в поредния див скандал. В последствие историята е купена за филмиране и издаване от западни издателства, които са напълно наясно, че ако оставят имената на Хари Стайлс и останалите момчета от групата One Direction в екранизацията и официалните книги, ги чакат много неприятни дела по съдилища. Самата Анна Тод усеща голямото дърво и започва да бие отбой и да обяснява надълго и нашироко, че просто е взела само физическия образ на Хари Стайлс за прототип на героя си.

Сега дами, питам, ако някой ти разгледа снимките във фейсбук, някой фен така да се каже, харесваш му физически, мечтае си за теб, харесват му хобитата ти, опознава отдалеч семейството и близките ти, какви дрехи носиш, как се обличаш, какво ядеш и т.н. и после ти взема името да речем се казваш  Ивелина Петкова, и вземе че напише един роман с главна героиня Ивелина Петкова, която изглежда точно като теб, само че с повече татуировки и пиърсинг, и в този роман този огорчен фен, на когото ти не обръщаш никакво внимание вземе че те представи като уличница с няколко деца, които пребиваш като се напиеш и между кърменията шмъркаш кока, дали на Ивелина Петкова (която е просто една обикновена трудеща се жена) ще й е приятно? Не, разбира се.  Но ако Ивелина Петкова е известна само сред приятелите и семейството си, то Хари Стайлс е глас, име. Момче, на което Анна Тод в компанията на  двете си деца решава да посвети 3 тома роман, докато мъжът й е на мисии из Ирак. В същото време Хари Стайлс все още няма никаква представа, че светът чете какви гнусотии прави с жените, че е с психически отклонения, че е влюбен в Тереза (колежанка първа година), че има проблем с алкохола и други субстанции. Самата Анна Тод се превъплъщава в образа на Тереза и се представя пред света като 19 годишна колежанка преди историята покрай книгата й да гръмне и тогава изведнъж става на 25 и се появят и две дечица, че и мъж.

Не е хубаво да се лъже, още по-лошо е да се печелят пари за сметка на някой друг. И когато този някой друг разбира какво си направил с имиджа му, той те блокира във всичките си страници; неговите фенове, звукозаписната му компания, всички застават зад него и натискат съвсем справедливо за съд, защото Хари Стайлс в реалния живот е едно работливо талантливо дете, което прекарва всеки един свободен ден да раздава по 3000 пици на бездомните и гладните и няма нищо общо с мрачния и разбира се много привлекателен физически и сексуално мрачен герой на Анна Тод. И ето тук е моментът, в който Анна казва „Ами той може би изобщо не знае за тая книга”. Но той знае, знаят и другите момчета, които се трудят честно за славата си и полагат огромни усилия, а не лежат по цял ден са се чудят коя девственица да изчукат, не вземат наркотици и не се бият с който им падне.

С  една дума, мили дами, колкото и да харесвате Хари Стайлс (а той е наистина много сладък и мил, имах възможност да присъствам на пресконференция и отидох единствено и само  заради работата си по книгата), през цялото време самата аз си представях онзи Хари (Хардин) който може да пребие човек до смърт, но слава богу след като го видях, този имидж изчезна и знам, че за героя си Анна Тод е взела само две трапчинки и толкова.

Анна Тод не е писателка. Тя не е завършила дори елементарно образование за да пише. Но е ентусиазирана и историята НАИСТИНА  е интересна и някак пленява, а любовта на Хардин към това момиче е много нежна и сурова и различна, и опасна. След вещата намеса на редактори и писатели, книгата публикувана в wattpad става интересна и КАЧЕСТВЕНА. Така че книгите претърпяват една доста свежа метаморфоза на хаотичния и беден стил на Анна и са изключително приятни за четене. Всъщност наистина зарибяват, защото любовната история е хубава, като забравим за антагонизирането на чужд живот и тяло. Поставят се различни проблематики, но само с една гола идея не се постига много. Всъщност, ще бъда напълно откровена, като кажа, че в първоначалния вариант Анна Тод беше направила няколко директни копи-пейст от 50 нюанса сиво (знам книгата наизуст защото съм превеждала и нея), но редакторите после оправят и това. Да речем книгата се изчиства от клишета, от досадни повторения и става много по-компактна и емоционално сгъстена.

За възмутените дами, които не харесват заглавието „След”: книгите излизат със заглавия Аfer, After We Colloded, After We Fell, After We lived happily ever after. И как така искате книгата да се казва Афтър падането?  Няма нито един случай в историята на книгоиздаването, когато някоя нация да си позволи да остави заглавие на чужд език. Не може книгата да се казва Афтър, както предлагат възмутените фенове на фен преводите, понеже няма такава дума в българския език. Ма на български звучи толкова тъпооооо… казваш? Отказвам се да си я кОпувам ? че не е с Хари Стайлс? – Ок, недей. Има хора, които се интересуват не само от секса в книгата и колко божествено изглежда Хари. Лично ще му предам поздрави от българските му фенки, преди концерта на One directionвъв Виена. Имам журналистически пас за зад сцената.

Становището на групата за тази книга е пълен игнор и сусперндиране на Анна Тод от Tweeter. А тя се надяваше, че Хари може да се навие да играе главната роля? Сега с името Хардин и махането на незаконно използваната му снимка на корицата, скандалът може да се избегне и ще се избегне.

Именно затова няма да видите и лицето на Хари Стайлс на корицата на българското издание, защото Хардин и Хари са двата полюса, а не защото хората в Егмонт не са чели книгата!!! Гледайте интервюта бе хора!

И последно: като сте чели книгата на английски (което ме съмнява, защото тя излезе официално преди 3 седмици), какво ви бърка в какъв вариант излиза? И с какво заглавие. Доколкото виждам, по изказа и правописа, някои от дамите, изказали се против корицата и заглавието и имената на героите не могат да напишат правилно и едно изречение на български.

Книгата определено си заслужава. Жалко, че и тя тръгва със скандал и то пак заради фен преводи, които крадат интелектуален труд, за което в други държави това се наказва с глоби от 10 хиляди евра нагоре за начало и после затвор. Как може само в България неграмотни хора да имат достъп и да разпространяват пошлите си писания?

Съжалявам за острия си тон.

Не, не съжалявам.

Времето винаги показва кой е прав.

Гергана Дечева

(преводач)

За хората и Bay Ganio ( Бай Гейн) с lol

Една торба мидички, 461 снимки и три късметчета, които ми сервираха с кафето. С това се върнах във Виена след месец в България.

Да ми люти и пари. Да ми напомня за България и за моето предателство към нея. Да ми напомня, че трябваше да работя 4/5 от отпуската си, за да си платя сметките в красива, мълчалива, неусмихната и устроена Виена.

Да ми напомня, че домът е там, където ме посрещат с усмивка, а не където е лаптопът ми.

Там където мирише сладко.

Всяка година се връщам във Виена с горчивото чувство, че съм един неуспял, провален човек, защото ако бях успяла, щях да съм си у дома и да успявам там.

Няма да говоря за лошото – ИМА ГО ВЪВ ВСЯКА СТРАНА, дори в повече.

Няма и да мога да говоря за доброто, защото ми се свива гърлото и усещам колко съм проста, издребняла, как целият ми живот се е превърнал в едно оцеляване, вегетиране, роботизирано ходене из чуждите улици в услуга на чуждите хора.

Последните четири дни в България прекарах сред хора, които са толкова богати, че не им трябва фейсбук и виртуални приятелства, не им трябва дори телевизия да за са щастливи. Хората на село са от друга планета – от планетата на истинските човеци. Там има река, комари, жарко слънце, много работа, малко пари, малко лукс, но не чух никой да се оплаче от живота си. Видях деца, които всъщност наистина играят навън по цял ден, видях младежи, които не си вземат телефоните в джоба когато излизат да играят карти. Видях хора които могат да седнат на маса без да посегнат нито веднъж към… комуникаторите със свят, който всъщност съществува само някъде из ефира. Един свят, в който batristo, който се е настанил да живее в Лондон ми обяснява как трябва да ида на женския пазар и там да разправям, че съм преводачка, щото нали… съм звучала доста просташки. Това са измислени хора.

А хората на масата ти, които минават, пият една водка, боднат един домат и разправят случки се смеят не със LOL или ROFL, a с глас и истински смях.

Така и скърбят. Така и се ядосват. Беземотиконно.

Човешки.

Дворовете са отворени, никой не заключва вратите си, българи и цигани живеят заедно, имат смесени бракове, мегдан, хубаво училище, две църкви, много ракия и водка и… знаеш ли когато хората седят без лаптопите и телефоните си на масaта, можеш да чуеш удивителни истории. Искаше ми се днес да разправя историята за Вовата и оная проститутка в Италия дето я чукал в Лада 1500 („червена, от онези с фаровете отпред”), за скърцащия презерватив и как се проститутката върнала от съжаление при него да го довърши), но макар че се смях със сълзи на тая случка, днес ми е тъжно да я разправям.

Човек рядко се смее в цивилизована Европа. Няма на какво.

В автобуса на връщане… пак една жена зад нас говори четири часа и 49 минути колко било хубаво във Виена и колко противно й се видяло в България (ама си взела някой буркан в сака „дано не се счупи”). И като си събу миризливите крака и ги сложи на облегалката на Анджела, така че детето да не може дори да се облегне, ми стана ясно, че е от онези българи, които не искаш да познаваш. Лицето на България за пред света са И хора, които си мият краката в мивката на обществената тоалетна (това в два часа през нощта в Унгария).

Лицето (задникът) на България пред света търси голяма надница без данъци, ако може и без труд.

Пак ще кажа, има много българи, които са си заработили стандарта навън с умения и знания и помагат на родители и близки, ама честно, по-голямата част не са българи, отдавна не са. И се срамуват. От родителите си, от езика си, от корените си.

Не съм идеалист, знам всичко, разбирам хората, които с 2000 лева заплата хахаха искат да избягат навън да търсят по-добро. И тук следва по-силно ХАХАХА. Да заповядат. Разбирам и селяндурския манталитет на много имигранти, които едва свързват двата края, ама като си отидат не затварят уста да плюят България и да хвалят чуждото.

„Вие как му казвате на това тук? А домат ли беше, че забравих?”

„О, при вас така ли им казват на пъбовете? Вярно, че беше пивница?”

„А, то нашето не чете на български. Имам си таблет, нищо, че е на четири и там се учи да прави думички на английски. Я мама, сей сенк ю”

„А, вярно ли не ядете доматите с колците?”

„О, не благодаря, не пия ракия, водка може, ама ако е руска.”

 Така се създават митове. После защо никой не ми вярва като казвам истината.  

Ще кажа пак това, което казах преди три години – за един месец в България как така никъде не ме обслужиха лошо? Как ли? Като влезеш и се усмихнеш и кажеш едно добър ден – ей така. Иначе като влезеш и се държиш като темерут, кой ще ти се усмихва бе? И аз да съм, и ще ти тегля една майна.

Ма миришело й на цигари от летището. Тва като: уф не мога да го лапам до гърлото, че имам гагинг. Или: бе млякото нещо не е като това, дето си го купувам там. Пък не казваш колко кенефа трябва да измиеш, колко задника трябва да оближеш, колко подритвания трябва да изтърпиш, за да наемаш стая и половина на цената на три апартамента в България и колко обикаляш из евтините магазини, за да можеш да си купиш най-тънкото вино от евро и половина. Не казваш и че си хванал някой балък или стара парантия и си се задомил за чуждо гражданство, че и гей можеш да се пишеш, само и само да се нагнездиш да живееш при някой който да те издържа и да те чука в гъза, за да носиш обувки, които струват колкото операцията на очите на майка ти, която няма да платиш, щото… бе да се оправят там.

Бе като цяло „ш’ма снимаш ли утгори, мило.”                                                                                                        

Четирите дена в Ново село ми върнаха вярата в човешката доброта. Никога не бях ходила, но един съвет от мен: не виждай, а гледай, не чувай, а слушай. И запомняй. Аромати и цветове. Това ще ме грее.

И морето с огромната луна потопила лъчи в индиговата вода.

И ароматите, на всички хора, които прегърнах, които обичам с цялото си сърце, и усещането че си обичан, че си повод за нечия усмивка, което татуирах върху кожата си за месеците, през които ще крача в мъглата на неясното си съществуване и ще се държа изправена, ще се опирам на парапетите на живота (там където ги има), за да мога да се върна и да го преживея отново.

Понякога на човек му е нужно само едно – да знае, че някой някъде там го обича и мисли за него. Това ако е човек де.

Пп: молба към всички българи, които живеят в чужбина – ако не милеете за България, поне не се обаждайте; всички знаем в какви лайна газите, щото и аз газя в същите. Ако ви е мила България – няма нищо лошо да си го кажете бе, хем ще ви олекне, хем и може да стоплите нечия душа.

На въпроса, който ще цъфне в половината коментари „ти що седиш там”, ще съм отговорила много подробно в стотина предишни поста.

Последно: извинявам се ако съм допуснала грешки, просто съм ужасно изморена.

РозАв роман, книга 2 Разцепени

Глава 1

Три месеца по-късно

-          Бременна съм!

Настоятелният шепот в лявото око на Кръстьо мигом проби като с дрелка гъстата пелена на неспокойния му сън. „Какъв кошмар. Прекалил съм с шиенето и с пиенето”, помисли си Кръстьо и се размърда сковано на студения под, където се бе принудил да се изнесе, след като Сийка дойде в съзнание и я изписаха от болницата. Не му даде сърце да я остави сама  в тясната й Барби квартира, затова я прибра за няколко дни, а тя взе че не си отиде. Дойде с все розови пантофки, сини гащи и карирана пола, и с цялата си ферма и джунгла от плюшени играчки, които сега заемаха леглото, дивана, рафтовете, а банята бе пълна с козметика и шишенца. И да искаше, Кръсто нямаше къде да се изпикае, камо ли да спи.

От три месеца прекарваше дните в шиене на гоблени (венециански мотиви), а нощите в пиене (каквото дойде) с Никифор в „Колубмия бар@грил”. Но всяка сутрин когато Никифор изпаднеше в несвяст и паднеше зад бара, Кръстьо трябваше да тръгне. Когато се запрепъваше из коридора към пет или шест, или седем и половина, или лазеше на три крака, понеже с единия опипваше за вратата, 73 те чифта обувки му напомняха, че Сийка е все още там, а Сълза я няма и вероятно никога нямаше да я види, което караше сърцето му да се пука, люспи и рони по няколко пъти на ден.

Любовта му към Сълица Тъжнева беше като ходене по жарава, като попова лъжичка, която бавно се превръщаше в заседнала в гръдта му жаба, като ледена стихия през август, като градушка по нов Москвич, като… като… нещо от което те боли и накрая умираш. Пиенето помагаше до онзи миг, в който виждаше обущата на Сия в коридора.

През тези три месеца Сийка положи усилия да бъде добра и истинска домакиня – четеше любовни романи от сутрин до мрак, а от мрак до сутрин дебнеше Кръстьо или гледаше „Една любовна история” по телевизията и съпреживяваше бесните любовни копнежи на (чакай че им забравих имената… ма май хубавият се казваше Кургут или нещо такова), пишеше във форуми за мами, четеше статии „Как да стоплим брачното ложе”, „Осем стъпки към весел креват”, „Как да изглеждаме перфектно в окото на пияния си мъж”. Само дето ако една жена не изглежда перфектно в окото на мъжа, когато е на кирка, няма шанс. Никакъв.

Но Сийка не беше проста – тя бързо разбра, че Кръстьо крие някаква голяма тайна. Беше твърдо решена да разбере. Като един същински питбул, тя нямаше намерение да пуска сочната плячка, защото както вече знаем от предишни глави, девствеността е до време, но не до гроб. Отприщи ли се веднъж тва женско либидо, няма сила на света, която да го спре.

Ся, вярно е, че като всеки мъж със слаб ангел, Кръсто се бе подал на изкушението на две голи цици и още нещо, и няколко пъти бе заспивал под нея, но по дяволите, кой мъж не заспива след 2 литра ракия?

-          Бременна съм – избуча дрелката в главата му и размътеното му съзнание бавно отвори

око. И после още едно. После стомахът му падна в петите, после се качи в гърлото, усука се няколко пъти, направи троен аксел и накрая устата му се напълни със слюнка. Усетил опасността да оповръща пода, Кръсто залази със скоростта на грамадно, но пъргаво бебе към първата дупка и преди да се усети какво става, бе напълнил ботуша на Сия с остатъци от кюфте, домат, кисела краставица и мноооого много ракия с една маслинка за гарнитура. Сийка, която до този момент бе клечала до него като голямо пиле обуто в сини гащи, подхвръкна и клекна отново до посинелия и вцепенен Кръстьо. „Де е тирбушона да си промуша сърцето? Де е пилата да си прережа вените? Де е отровата за мишки да я изям? Моля те боже, нека това е сън.”, мислеше си Кръстьо и лицето му от синьо смени цвета си в петдесет нюанса лилаво, после жълто и накрая съвсем бяло.

-          Я пак – откърти сякаш сетен стон и се опита да погледне клекналата до него Сийка, но

тя бе изчезнала.

„О, кошмар е било”, успокои се Кръстьо и точно се опита да застане пак на четири крака и да се докопа до ъгъла на пода, където бе неговата обител, когато нещо много мокро, студено и тежко се изсипа върху главата му.

Десет минути по-късно Сия стоеше над него и барабанеше по празната метална кофа, а Кръстьо се бе свил на земята като най-долен червей, като плесен, като мухъл, като амеба, и молеше господ да го прибере.

-          Бременна съм.

Кръстьо отвори уста, погледна я, потисна порива да повърне пак и заговори:

-          Сийче, запознахме се когато бях мъртво пиян, спах с теб когато бях мъртво пиян, не

знам какво правя от три месеца, но не помня да съм лягал доброволно върху теб, помня само че аз бях породистия кон, а ти – дивата краварка, която ме яздеше докато бях в ступор от пиене и едва ли си могла да чукаш нещо по-твърдо от коляното ми. Прекарваме дните разделени – ти в моята стая с телевизора, четеш romantic dribble, а аз прогресивно откачам и шия, а вечер пия. А ся ми кажи откъде се взе тва бебе?

Сийка ахна и охна и заплака с кисели сълзи. Не помнеше онази романтична нощ, когато се прибра с букет крадени рози? Не помнеше когато седна на стола и пръсна розите на пода? И когато плака като героиня от турски сериал, като няма русалка при вида на красив принц, като Меса на световно първенство? Не помнеше когато седеше сам в тъмата кухня и не спираше да шепти: „Обичам те, сълза на моето сърце, обичам те кошуто, избягала в гората, обичам тъжните ти очи и топлата ти длан.”??? Не помнеше когато тя се бе промъкнала иззад гърба му и го бе обвила с намазаните си с крем за гладка кожа ръце и бяха правили луд секс? Не помнеше нищо от онази нощ?

Какъв простак, какво говедо! „Той не те заслужва, мила”, биха казали мамите от форума за мами.

Разбира се онази нощ Сия не разбра, че тази любов не бе за нея. Но сега, леко поизтрезнял след ледената кофа вода, Кръстьо разбра… и му се досра, ала не каза нищо.

-          Ще кажа на мама, ще видиш ти.

-          Не, Сийче, недей, мило. Малко ме стресна с тази… съвсем… голяма новина, но… - викна

в паника Кръстьо и зарови пръсти в косата си със цвят на лук с нюанси на горчица.

-          Трябва да се оженим! – счупи джуки Сийка.

-          Ъ? – изхълца страдалчески Кръстьо.

-          И то тая седмица, преди да е започнало да ми личи. Не искам голяма сватба. Само

хубава бяла рокля, диамантен пръстен и ремонт на жилището. И сватбено пътешествие до екзотичен остров.

-          Колко си бременна?

-          Един месец, 14 дена, 43 часа и 13 минути. Вече 14 минути.

Кръстьо стана бавно, каза добре, облече си чиста и изгладена риза. Тъй като Сийка не знаеше откъде се пуска пералнята, а с ютията не можеше да й се има доверие (оставяше жестоки изгаряния по всяка негова дреха), той бе скрил ютията при комшийката Жозефина Сливкова, при която напоследък се заседяваше все по-често и плачеше на рамото или на гръдта й – както дойде. И докато прилежно нанизваше колана в гайките а джинсите си, си мислеше: „Ако Сълза разбере, ще ме намрази. Ако си тръгна от Сия, пак ще ме намрази. А ако детето е мое, детето ми ще ме намрази.”

Какъв беше изборът на Кръстьо? Сърцето му пак се пропука, душата му зарида като пенсионер пред пенсията си, очите го боляха, слепоочията пулсираха, пръстите го сърбяха да вземе гоблена, но се устиска. Помисли си да иде направо при Никифор и да се отпочне отзарана, но Никифор вероятно още спеше зад бара.

-          Къде отиваш? – попита Сийка.

-          Да ти търся рокля.

-          А, хубаво – успокои се тя и се пресегна към новия си роман. – Но не я купувай преди да

я одобря.

Ала Кръстьо не тръгна за рокля. Кръстьо имаше само едно спасение. Хвана такси зад ъгъла на улицата и каза адреса. Облегна се, въздъхна и три мухи паднаха мъртви. Извади цигара. Шофьорът му каза, че в колата не се пуши, но Кръсто тихо нашепна „Бременна е” и шофьорът кимна с разбиране и дори леко се просълзи от съчувствие.

Останала сама, Сийка се изправи пред огледалото и заплака. Душата й седеше сърдито свита на олюпените плочки на банята и я гледаше с омраза.

-          Защо излъга – попита тя.

-          Защото искам да се оженим. После ще забременявам.

-          Ти си жалка.

-          Да, но до края на тази седмица ще имам пръстен, а ти ще ходиш гола и боса или ще

лежиш в ъгъла на банята.

-          Той не те обича.

-          Е и? Ще ме обикне.

-          Не готвиш. Как ще те обикне?

-          Ще се науча.

Сийкината душа вдигна ръце, стана, закуцука към вратата и излезе навън, където мекото слънце грееше, но не топлеше. А Сийка сложи изкуствените мигли, намаза грим, направи си 131 селфита и постна 48 от тях във фейсбук. Обнови статуса си и влезе в сайта за мами да разкаже.

Кръстьо пристигна на адреса, качи се по стълбите, натисна звънеца, някой се размърда зад шпионката и вратата се отвори. Пред него стоеше усмихната красива жена с топли гърди и обли очи. Тя отвори обятия, прегърна го, а той заплака като… като… издънка пред бившето си гадже.

-          Кръстьо, какво за бога! Какво се е случило? Влез и разправяй.

……..

                 В това време Сълица Тъжнева седеше като пън на един пън в гората и гледаше подскачащите край нея кошути. Три месеца. И нищо не минаваше. Въздъхна, извади телефона и набра единственият телефон без име. 

Балон

В една стара къща отрупана с какво ли не живеела грозна зловеща старица. През годините в дома й се появявали всякакви боклуци и никому ненужни вещи, слагала ги в някой ъгъл и ги оставяла да трупат прах.

На камината от години се кипрела порцеланова кукла с кафява шапчица и поочукани обувки, поизбеляла рокля и зелени очи. На етикета на куклата пишело, че се казва Лав. Била добра, щедра, сантиментална, капризна, избухлива и мрънкала за всичко. Единственото й приятелче било един паяк, с когото си хортувала нощем, когато… куклите не спят. Паячето й разказвало за другите обитатели на къщата, носело й клюки, смеели се, а когато Лав изпадала в нервна криза (което било доста често), паякът й плетял носна кърпичка от най-фина коприна.

Един ден в старата къща се появила нова фигурка. Ездач без кон. Старата жена го сложила в другия край на стаята и Лав веднага го забелязала, най-вече защото половината му име било изтрито и от Лесли, било останало само едно Лес. През първата нощ Лав помолила паячето да й помогне да се завърти да може да го огледа добре. Конникът без кон изглеждал смел и силен и много умен и очевидно адски разсеян, защото къде по дяволите му бил конят? И останалото име? Искала да го попита, но гласът й бил ужасно немощен. Затова повикала паяка и го помолила да предаде на Лес нещо като за добре дошъл, просто за да я забележи. О, и той я забелязал. И как само я забелязал! Разбира се се влюбили. Разбира се че се обичали, разбира се паякът хвърчал като луд от единия до другия и пренасял думи и чувства. Но, това не е любовна история, затова няма да се задълбавам повече в патология на любовта.

Един ден дъртата решила да бърше праха над камината и преместила Лав на масичката до Лес. Успели да си кажат много малко. Лицето му било като сърце. Не знам като какво било нейното, но трябва да е било като лице на порцеланова кукла. И тогава той й казал „Ако някъде намериш парченце от разбитото ми сърце, вземи го и го запази”. И цяла нощ и половин ден си приказвали и били щастливи. Както са щастливи обречените, както са щастливи глупавите хора, когато времето е лукс.

И после Лав била отново поставена над камината и само часовникът отброявал някакви загиващи мигове и плесента и праха във влажната къща я разболявали. Дори паячето не можело да я накара а вдигне глава и да отвори очи. Стояла права и стискала очи и когато събирала сили гледала към Лес и се чудела дали тяхното е LoveLess или LessLove.

Минали месеци и дошла пролетта. Един ден някой отворил прозореца и отвън нахлул свеж бриз. С бриза в тъмната грозна стая с олюпена боя влязъл един голям, голям бял балон. Вятърът го завъртял над камината и Лав се пресегнала да го погали с безчувствените си измръзнали ръце, но връзката на балона се усукала около врата й като змия и той я подел нагооооре, нагоре. Толкова се страхувала, че дори не успяла да погледне към Лес, чийто очи за първи път се насълзили и нещо се пукнало в гърдите му и се пръснало като магически прах из въздуха.

Ето как едно парченце от разбитото му сърце се залепило за роклята на глупавата кукла. Паячето отчаяно се опитвало да я задържи и да омотае балона в мрежата си, но вятърът духнал рязко и балонът отлетял навън с обесената на връзката му Лав. И после прозорците се затръшнали и в къщата настанал мрак. И… така.

Лав летяла с балона и макар че чувствала примката на връзката около врата си, не можела да не се диви на света. Летяла над красиви морета и бистри води, над подскачащи делфини, магически екзотични цветя и палми, красиви сгради, в които живеели същества без лица, над пустини и гори. Валял дъжд, и духал вятър, и едри снежинки се топели по горещото й тяло, и вятър рошел и оплитал така красивите й преди коси. И лицето й се напукало, и роклята й се опърпала, и обувките й паднали, и шапката й литнала.

Понякога балонът падал ниско по тревата и докосвала росата по крехките листенца на маргаритите, понякога преспивали в някоя пенлива хризантема, понякога при черните враните, които били голям fun дет се вика, защото враните са умни, грозни и чаровни. Понякога из преспите увита в спомени или изморена сънувала цветни сънища. Веднъж дори я намерило едно малко същество. Гледало я с ококорени очи и искало да си я вземе у дома, но мамата казала, че е стара и съвсем некрасива. Веднъж се оказали в гнездо с три врабчета, които се забавляавали да я кълват по босите крака и тя се смяла от любезност. А една нощ паднали в зоопарка при крокодила, но той бил толкова тъжен и така плачел за своя Нил, че Лав трябвало да го успокоява цяла нощ и дори му пяла докато заспи.

Балонът бил ням, но слушал нейните бръщолевици за конника без кон и за олющените стени на този наш живот, и за паячето, и за тая дърта стара вещица наречена Съдба, и за любовта и за това как трябва да се пазят отломените от сърцата на куклите парченца.

Балонът отдавна не бил бял, а черен. Тая женска му разказала играта, нали така.

Един ден както си летели под опустошителните слънчеви лъчи, срещнали много малки паячета, които летели нагоре и викали с тънките си гласчета: Да те докосна, за да знам, че си истинска. Да те докосна, за да знам, че си истинска. Да те докосна, за да знам, че си истинска.

Вятърът застинал, слънцето причерняло, тревата се свила, цветята оклюмали опърлени, балонът се спуснал надолу като камък, прозорецът се отворил и почти невиждащите очи на Лав разпознали олюпените стени и миризмата на мухъл и спарен въздух и някъде в ъгъла видяла оклюмалия конник без кон и паячето, което било много остаряло, но й махнало с едно краче. Лав се залетяла към Лес, но болните й крака се заплели във връзката. Балонът я пуснал от високо й  тя паднала.

От надробените парчета цяла останала само едната й ръка, в която държала този разказ.

Старата грозна баба минала с метлата и лопатата, ядно събрала парчетата от Лав и ги метнала в кофата.

-          Ама от къде се взема толкоз боклук!

За кравите и мишките

Не знам от къде да започна. Дет се вика дълга седмица, дълъг месец, дълъг живот.

Може би от там, че три седмици преди края на учебната година се оказа че са останали по 23 евро в касата на класа на Анджела и за да не ходят зян парите, решиха да им направят еднодневна екскурзия, защото последната седмица на юни децата реално не учат, но пък е удобно време да се държат далеч от училище. Това е времето, когато се оформят оценките на деца, които са от Имотни семейства, но за жалост са показали малко по-нисички резултати през годината и това е времето за срещи зад кулисите на така наречения с благосклонна усмивка наш живот. Идеята ми е, че това е времето за вземане на спонсорства. Тоест ако едно дете от България примерно (вие там имате ли перални?) трябва да си скъса задника за единица (което е тукашната шестица), други деца се сдобиват с желаната единица по задни начини (после се гаврят с гейовете! Go figure дет му е лафа.)

Та за екскурзията. Значи от еднодневна задължителна екскурзия, се превърна в двудневна, и после в тридневна (решението е било взето на една от онези разпивки между родители, на които не ходя). И така 23-те евро бяха оползотворени, като към тях се добавиха още 164 евра, но за сметка на това и дълъг списък с неща за купуване (ся, аз нямам спален чувал и нямам и планински обувки за детето и фенерче точно 15 см. за хайкинг). Ама то това без транспорта нали, който е 47 евро, понеже хайкингът не се прави къде да е, а на върха на един чукар, в една хижа, на 430 км. от Виена (красиво място, ако не се налагаше да се пътува с автобус, понеже тукашните деца са научени от малки да не им става лошо на завои, пък аз съм пропуснала тая дресировка).

И като каза тва дете не, та не, и като се запъна, и аз вече бях платила хайкинга, ама тя не ще, та не ще, и реве. Щото нали цяла година едно момченце от братски Азърбайджан я направи на луда (че и покрай нея и мен) с мили ласкави думи като: fucking bitch, stupid vagina, shut your shitty mouth, ugly monster, ла-ла-ла аз имам едно по математика и татко ми е адвокат на руската мафия, а майка ми още ми бърше гъза, щото не мога сам, и много те харесвам, ама ми е по-лесно да ти кажа, че си боклук… и такива лапешки работи, на което (след съвета на Вампа, за което пак благодаря), СЛЕД ВСЯКА ОБИДА тя взе да му пуска на земята по 10 цента дето си се заработил простотията за деня). Струваше ми цяло състояние, но Мишка от Азърбайджан (ти пък как така си слушала Пинк Флойд?) млъкна. Как да е, щерка ми не отиде на екскурзията от страх да не я обиди тва лайно, което буквално се сви като спаружено лайно след моя 30 секунден разговор с него, който прилагам по-долу.

Проблемът обаче  се състои в така нареченото активно социализиране на детето (което става на екскурзии и не само) в подходяща за детето среда (наскоро разбрах че имало и такава перверзия). Ще онагледя: майка с лека зависимост от алкохола се запознава с майка на дете от класа, която пък е психиатър и О! КОЛКО СА НИ ХУБАВИ ДЕЦАТА, о, колко са си лика-прилика, ах, айде да ги социализираме. И започват да мъкнат момченцето и момиченцето на мероприятия ( скалко катерене, кънки, ски, кино, пикник, да ги редят едно до друго и да им щракат снимки (кажи спагети, маме), и виж на Стела ква й е хубава косичката и виж Конър колко е куул. И ги оставят да си мълчат докато майките си правят сесии. Държа да отбележа, че бащи в тези своднически прояви не участват, просто, защото… мъжете са сводници, но на чужди жени, не на децата си.

После майките сядат и правят списък на подходящите за рожден ден деца, щото често се събират и родителите, за да се насвяткат (на тези планирани с месеци рождени дни майките не шият гоблени, а градят бъдещето на децата си и вече са измислили имена за внуците). В тва време обаче момченцето си е харесало друго момиченце, ей така за приятелчета, щото се смеят заедно и си приказват неща, които само те си разбират, ама „мама (между две глътки джин) ми каза, че таткото на Антония бачка за Интерпол или нещо, и нищо че сега е 11 вечерта, айде да си лафим, щото мама да не види, че си говоря с теб.”

С две думи, оправяйте бъдещето на децата си без да се усетят, бутайте ги там в активни мероприятия под формата на безобидни семейни събирания, защото психиатър за сватя винаги е полезно нещо, пък и една къща колко Бъкингамския е хубава перспектива към нашите инвестиции.

И когато се казва, че родителите инвестират в децата си, да не би да си помислиш, че става дума за грижа, любов, тинтири-минтири. Става дума за реална инвестиция. Щото акъл при акъл  може и да ходи понякога, ама пари при пари – винаги.

Сега, като всяка майка ще кажа, че Анджела е умно дете. Но противно на всяка майка ще кажа, че има огромни недостатъци: тя пита учителя по география защо заплатите на хората във фирмите, чиято продукция се разпространява чрез Fairtrade не са мръднали от 20 години, а все повече хора купуват (в това число и ние). После в друг час говорят за стреса и всички деца казват как човек трябва да си почива и да се отпуска и да работи не повече от осем часа на ден. Наш’то станало и казало „Господине, какъв начин за освобождаване от стрес предлагате за човек, който работи по 18 часа и не може да насмогне да си издържа семейството” Пита и други неща. Пита – къде са другите хора на изписването ми от родилното. Защо сте само ти, Пепи и Василенчето? Къде са другите хора на първия ми рожден ден (единайстия беше вчера). – Мамо, ти имаш толкова хубава професия, превеждаш прекрасни книги, пишеш прекрасни книги (ся, тва с писането може да се оспори и предполагам много ще поспорят), имаш страхотно чувство за хумор и много як сарказъм, винаги можеш да им кажеш нещата, които трябва да им се казват, за да им се запушат устите. И РАБОТИШ В ДЕТСКА ГРАДИНА, МАМО, знаеш ли колко е хубаво това, и децата са такива бонбони и толкова те обичат. И си смела и ги защитаваш, и пееш хубаво и дори? танцуваш хубаво и те слушат когато им разказваш или играеш приказка, дори и да не разбират. Искам да съм като теб, мамо.

НЕ, Анджи, не искаш. Не искаш да се чувстваш като катастрофирал в пустинята самолет, не искаш да мразиш хората, заради това, което правят с децата си, не искаш да си трънчето в гащите на… всички. Не искаш да имаш красива професия; трябва ти банкнотна служба. Не искаш да имаш приятелства по любов, не искаш да имаш любови по любов. Защото е ужасно трудно.

А всяка майка иска да е лесно на децата й.

Но никоя свястна майка не сяда „да мисли доброто на детето си”, защото то с мислене не става.

Това, което искат децата ви е да им дадете правото на избор. Давайте им го. В началото ще се чудят какво да правят с него, но после ще са горди, че това е техният избор. И когато грешат и падат, когато им е мъчно, когато най-сетне се прекършат и разплачат, вие трябва да сте ръцете, които ще ги поемат и ще омекотят удара, но позволявайте им да падат, пък после сложете риванол на раничката, малко лепенка и ги бутнете напред – но не към уредените от крехка възраст бракове, а към места, където има въздух и не се налага да стреляш отровни стрелички в задниците на хора, чиито кредитни карти имат повече въображение и идентичност от самите тях.

И ако детето ви реши да замине в чужбина и ако не е щастливо там, не му казвайте, че „там е хубаво”. И когато детето ви иска да сподели, не му казвайте, че връзката е лоша. Да, понякога връзката е лоша, но се оправя с повторно набиране, после пробваш, и пак и все някога ще се оправи. И не надговаряйте децата си. В длъжностната характеристика на всеки родител има едно основно изискване: да умее да слуша.

Слушайте децата си, бе. Извадете слушалките от ушите си и чуйте какво имат да ви казват. Понякога боли, винаги боли, но какво е животът без сълза?

Ох, пак се отплеснах, а трябва да бягам да търся зет. Ха ха ха. И докато сме на тая тема – някой богат чичка за мен, че да си уредя живота дет се вика, щото ноември идва задължителна ски екскурзия за една седмица (800 евро) и тя пак не ще да ходи, щото не може да кара ски, пък тука ги пускат по пистите по памперси и им слагат кънки преди да могат да ходят. Спортна нация дет се вика.

Момент да си намеря червилото.

Пп: обещаният разговор с Мишка от Азърбайджан (а, той се казва Ойген, ама аз му викам Мишка, че му мяза).

Аз: Здрасти, Ойген.

Мишка: О, здрасти ( с усмивка).

Аз: Ойген, аз крава ли съм?

Мишка (съвсем без усмивка): ЪЪЪЪ… МММММ… Аааааа… ми… не.

Аз: И аз така си мислех. Но ако аз не съм крава, нали учиш биология, как така съм родила рогата крава?

Мишка: А? Ъ?

Аз: Нали Анджела е рогата крава? Аз майка ли съм й?

Мишка: Мммм…

Аз: Е как ако аз не съм крава, как съм родила крава, Ойген?

Мишка: Ъъъъъ…

Аз: С една дума, не искам повече да МЕ обиждаш. Оправяйте се с Анджела кой какво и как, но ако Анджела има „лице, с което не бива да се показва навън, за да не плаши света”, значи и аз съм грозна. И може би съм, но не искам да ми се напомня прекалено често.

И тука го потупвам приятелски по врата, като едва се удържам да не го стисна за вратлето, ама то не е виновно горкото, то майка му… ама айде да не захващам темата пак.

 и песничка имам: